Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

Госпожа Буун отказваше да изхвърля боклука. Това бе задължение на господин Буун или, по-често, на Тео. Не беше чудо голямо и Тео нямаше нищо против. Но кой знае защо — може би по навик, който според него никой от родителите му не можеше да обясни, — поне два пъти седмично чуваше баща си да пита: «Скъпа, изнесе ли боклука?», на което майка му неизменно отговаряше: «Не, току-що се лакирах».

Тео не се интересуваше много от ноктите на майка си и колко често ги лакира, но беше почти сигурен, че тя си прави маникюра в салон всеки петък сутрин. Беше забелязал, че ръцете й винаги са хубави.

Защо родителите му се държаха толкова странно? Тео рядко се въздържаше да не задава въпроси, но имаше усещането, че за някои неща е по-добре да не пита. Може би имаше въпроси без отговор. Освен това момчето подозираше, че женените хора си създават навици и правят някои неща много често, без дори да го съзнават.

Докато размишляваше над тези особености, майка му попита:

— Тео, написа ли си домашните?

И този въпрос чуваше поне два пъти всяка вечер, обикновено веднъж от майка си и веднъж от баща си. Те настояваха той да си пише домашните следобед в кантората, преди да си тръгнат за къщи. Тео беше добър ученик и обикновено приключваше с домашните за час, час и половина, а каквото останеше, довършваше в занималнята на следващия ден.

— Тъй вярно, госпожо, всичко е готово — отговори той.

— Кога са следващите дебати? — попита тя.

— Не съм сигурен.

— Няма да ги пропусна, Тео, обещавам ти.

— Искаш ли да изгледаш днешните дебати? Имам ги записани на диск.

Госпожа Буун се усмихна и остави пръчиците си.

— Отлично, Тео. Пускай го!

— Страхотна идея — обади се и господин Буун, който изгаряше от нетърпение да отклони разговора от строежа на обходния път.

Тео извади диска от раницата си и го пъхна в плейъра. През следващия един час гледаха как Тео, Джоуи и Арън се борят с отбора на «Сентръл» и обсъждат аргументите «за» и «против» децата на работниците без документи да посещават държавните колежи в щата. Усмивката не слизаше от лицето на госпожа Буун. Родителите му страшно се гордееха с него. Тео трябваше да признае, че отборът се бе представил много добре.

Дори Джъдж беше като залепен за екрана и не проумяваше как е възможно Тео да бъде на две места едновременно.

Майор Лудвиг ръководеше бойскаутския отряд 1440 като елитно подразделение от морски пехотинци, което се готви за битка. Той държеше неговите четирийсет-петдесет скаути да посещават събранията всеки месец, и то да идват подготвени, и очакваше от тях да се обличат прилежно с униформи. Ръководеше ги, изискваше доста от тях и ги насърчаваше, а понякога се налагаше и да ги дисциплинира. Всъщност майорът беше добродушен като куче, което лае, но не хапе. Момчетата дълбоко му се възхищаваха и не искаха да го разочароват. Тео беше член на отряда вече две години и скоро щеше да стане скаут «Орле». Майорът настояваше за това.

Събранията на отряда започваха точно в четири часа всеки първи и трети четвъртък от месеца, освен ако децата не бяха някъде на лагер. Майорът беше убеден, че мястото на бойскаутите е в гората и че те трябва да прекарват там колкото се може повече време. Всеки месец той планираше дълго пътуване през уикенда, като потегляха в петък възможно най-рано след училище и се връщаха в неделя следобед. Отрядът се събираше в четвъртък преди пътуването най-вече за да уточнят окончателно подробностите и да получат последни наставления от майора.

Тео обожаваше тези излети. Баща му не обичаше да прекарва много време на открито, затова скаутството беше възможност Тео да участва в походи, да лови риба, да придобие умения за живот на открито и да се потопи в природата. Родителите му насърчаваха участието му в отряда на бойскаутите, защото Тео беше единствено дете и вероятно трябваше някой да му помогне мъничко, да го научи да споделя, да усвои полезни умения, свързани с работата в екип, с дисциплината и организацията.

Този уикенд отрядът щеше да ходи на езерото Марло, любимото им място. Беше голямо изкуствено езеро, оградено от стръмни възвишения, на два часа път от Стратънбърг. Майорът постоянно търсеше нови места за лагеруване и отрядът се местеше, но на езерото Марло се чувстваха у дома си. В четвъртък преди деня на отпътуването майор Лудвиг откри събранието, премина през дневния ред и после се срещна с водачите на патрулите.

Отряд 1440 в момента имаше пет патрула — «Пантера», «Гърмяща змия», «Рейнджър», «Глиган» и «Сокол» — и всеки патрул се състоеше от седем–осем момчета. Тео беше водач на патрул «Сокол», затова беше негово задължение да провери палатките, екипировката и оборудването и най-вече да се увери, че имат достатъчно храна за уикенда. Той разпредели задачите — готвене, чистене, поддържане на лагерния огън, почистване на тоалетната, събиране на дърва и още десетина други.