Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

— Това е ужасно! — обади се Сюзан. — Пътуването е чудесно.

— Знам, знам. Господин Пиърс го организира от години.

— Не е честно да подпишеш договор с някого, да му обещаеш нещо, а после да го изхвърлиш по средата — отбеляза Тео.

— Така е, не е честно, Тео. Но аз не отговарям за договорите. В инспектората има адвокат, който се занимава с тези неща.

Няколко ученици се спогледаха, когато осъзнаха напълно случващото се.

— Много съжалявам — каза госпожа Гладуел. — Иска ми се да можех да направя нещо, но не зависи от мен. Сигурна съм, че господин Маккорд и образователната комисия ще получат много оплаквания, вие също имате право да се оплачете. — След продължителна пауза директорката каза: — А сега, ако няма друго, имам следваща среща.

— Благодаря, че ни изслушахте, госпожо Гладуел — каза Тео.

— Това ми е работата.

Обезсърчени, учениците се изнизаха един след друг от кабинета.

Още отпреди раждането на Тео родителите му работеха заедно в малка правна кантора, която се казваше «Буун и Буун». Тя се намираше в ремонтирана стара сграда на тиха сенчеста улица с подобни офиси, само на няколко пресечки от центъра на Стратънбърг. При хубаво време човек често можеше да види адвокатите да крачат по тротоарите на Парк Стрийт с куфарчета в ръка на отиване или на връщане от съда, който беше само на десетина минути. А през обедната почивка по улицата вървяха групи адвокати, счетоводители и архитекти, които разговаряха и се смееха, запътили се към близките заведения. Секретарки и правни помощници често крачеха забързано да носят важни документи в други кантори или в съда.

Децата на велосипеди не бяха често срещана гледка, не и на Парк Стрийт. Всеки делничен следобед обаче поне едно дете профучаваше оттук на колело — Тео.

Доколкото му беше известно, той беше единственото тринайсетгодишно дете в града, което имаше своя правна кантора. Не беше нищо особено — просто една стаичка в задната част на офиса на родителите му с врата към малкия паркинг, използван от тях и техните служители. В правните кантори все нямаше достатъчно място за складиране, защото адвокатите бяха неспособни да изхвърлят неща — и освен това създаваха огромен обем документация, — ето защо кабинетът на Тео преди се използваше като склад за стари папки и почистващи препарати. След като взе помещението и разчисти, той сложи вътре маса за игра на карти, която използваше като бюро. На тавана намери изоставен въртящ се стол, който успя да постегне с тел и лепило. На стената имаше плакат на «Минесота Туинс», любимия му отбор, а срещу него Тео бе окачил голям свой карикатурен портрет, подарък от Ейприл Финмор за дванайсетия му рожден ден.

Обикновено държеше върху бюрото си тетрадки и учебници, а отдолу най-често имаше куче — Джъдж. Никой никога нямаше да узнае възрастта на Джъдж, нито откъде се е появил, знаеше се само, че е бил в приюта за бездомни кучета и че навремето само след денонощие е щял да бъде приспан завинаги. Тео го освободи в Съда за животни преди две години, даде му ново име и го прибра у дома, където нощем Джъдж спеше блажено под леглото му. През деня обикаляше кротко стаите и кабинетите на «Буун и Буун» и понякога подремваше под бюрото на Елза близо до входната врата или под голямата маса в заседателната зала, ако не я използваха адвокатите, или пък се навърташе в кухничката с надеждата някой да му подхвърли храна. Джъдж тежеше осемнайсет килограма, но макар да ядеше каквото и хората, според ветеринаря, който го преглеждаше през четири месеца, изобщо не наддаваше. Предпочиташе по-солените храни — чипс, крекери и сандвичи с месо, — но не отказваше почти нищо. На рождени дни очакваше да му дават торта. Ако някой, обикновено Тео, изтичаше до сладкарницата за сладоледено кисело мляко, Джъдж очакваше собствена фунийка сладолед, за предпочитане ванилов. Джъдж беше и единственият член на адвокатската кантора, способен да преглътне подобните на хоросан кексчета, които Дороти, секретарката на господин Буун, носеше поне веднъж месечно за ужас на останалите. Може би единствената храна, която Джъдж не консумираше, беше кучешката. Предпочиташе сутрин да яде същото като Тео — «Чириос» с пълномаслено, а не с обезмаслено мляко, после каквото вечеряше семейството, плюс някой и друг залък, който му подхвърляха в кантората, докато Тео беше на училище.

Джъдж съзнаваше важността на времето, защото живееше сред адвокати. Срещи, разговори, дати за съдебни дела, заседания, графици и така нататък. Всеки служител в кантората често поглеждаше към часовника, който управляваше всичко. Джъдж си имаше собствен биологичен часовник и знаеше, че в сряда, както и в повечето дни, Тео се връща от училище към четири следобед. По тази причина Джъдж се настаняваше под бюрото на Елза точно в три и половина и заспиваше. Но кучешкият сън не беше дълбок, по-скоро лека дрямка. С полуотворени очи и наострени уши той очакваше да чуе как Тео изтрополява нагоре по стълбите и връзва колелото си на предната веранда. Чуеше ли тези шумове, ставаше и започваше да се протяга, все едно не е помръдвал часове наред, а после започваше да снове с огромно нетърпение.