Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

Тео си пое въздух и насочи вниманието си към зрителите, но избягваше да гледа конкретно някой в очите. Опитът му в дебатите го беше научил на някои неща и едно от най-важните беше да избягва да се взира в лицата от публиката. Те разсейваха. Можеха да станат причина да изгубиш нишката на мисълта си. Вместо тях, докато говореше, Тео гледаше предмети — празна седалка отдясно, часовник в дъното на стаята, прозорец отляво — и непрекъснато местеше поглед от едно на друго. Така създаваше ясното впечатление, че следи настроението на публиката, гледа сериозно, общува. Внушаваше усещането, че се чувства непринудено на подиума, а на съдиите това винаги им харесваше.

— Но децата на работниците без документи — преди ги наричахме незаконни имигранти — не са имали избор къде да се родят, нито могат да избират къде да живеят. Родителите им са взели решение да влязат незаконно в Съединените щати и са го направили най-вече защото са гладували и са си търсели работа. Не е честно да наказваш децата за делата на родителите им. В нашето училище, а също в «Сентръл» и във всяко друго в окръга има ученици, които не би трябвало да са тук, защото родителите им са нарушили закона. Ние обаче ги допускаме, приемаме ги и нашата система ги образова. Често те стават наши приятели.

Въпросът беше болезнено актуален. Щатът беше залят от шумно движение, което настояваше на децата на работниците без документи да бъде забранено да се записват в държавните колежи. Привържениците на забраната твърдяха, че големият брой «незаконни» ще промени университетската система, ще лиши от достъп американски студенти, които иначе биха били приети в колежите, и ще изразходва милиони долари от данъците, които плащат пълноправните американски граждани. Засега отборът на «Сентръл» беше обосновал тези доводи добре по време на дебата. Тео продължи:

— Законът изисква нашето училище и всяко училище в щата да приема и да образова всички ученици, откъдето и да са. Ако щатът е длъжен да плаща за първите дванайсет години, защо тогава той да има правото да затръшва вратата, когато тези ученици са готови за колежа?

Тео имаше някои нахвърляни бележки пред себе си, но не свеждаше очи към тях. Съдиите много харесваха, когато дебатиращите не гледат в листове, и в момента Тео трупаше точки. И трите момчета от «Сентръл» разчитаха на онова, което си бяха написали предварително. Тео изпъна показалец и заяви:

— Първо, е въпрос на справедливост. Всички сме чували от родителите си, че очакват от нас да учим в колеж. Това е част от американската мечта. В такъв случай изглежда несправедливо да бъде приет закон, който ще забрани достъпа до колежите на много от нашите съученици, на много от нашите приятели. Тео изпъна още един пръст. — Второ, съревнованието винаги е нещо положително. Господин Бледсоу застъпва позицията, че американските граждани трябва да бъдат приоритетно приемани в колежите, защото родителите им са били тук първи, въпреки че някои от тези кандидати не са толкова добре подготвени, колкото децата на работниците без документи. Не следва ли нашите колежи да приемат най-добрите и точка? В този щат всяка година има около трийсет хиляди места за първокурсници. Защо някой да се радва на специално отношение? Ако нашите колежи приемат най-добрите студенти, това не прави ли колежите по-силни? Разбира се, че да. Никой не бива да бъде приеман, ако не го заслужава, точно както и никой не бива да бъде отхвърлян заради това къде са родени родителите му.

Господин Маунт се мъчеше да овладее усмивката си. Тео беше в стихията си и го съзнаваше. Той успя да добави гневна нотка в тона си, като внимаваше да не звучи прекалено драматично, а само колкото е уместно, за да внуши посланието си: това е толкова очевидно, как може някой да спори с мен? Господин Маунт вече беше виждал такова негово поведение. Тео се готвеше да нанесе смъртоносния удар.

Трети пръст се изпъна във въздуха, когато той заяви:

— И последното съображение… — Замълча, пое си дъх и огледа залата така, сякаш последният му довод, какъвто и да беше, щеше да е толкова верен и ясен, че у никой присъстващ не можеше да остане и капка съмнение. — Има толкова много изследвания, доказващи, че пред хората с колежанско образование се откриват повече възможности, че те имат по-хубава работа и по-високи заплати от хората без висше образование. Колежът е летящ старт за по-добър живот. А по-високите заплати означават повече приходи от данъци, което води до по-хубави училища и по-добри колежи. Хората, лишени от възможност да учат в колеж, най-вероятно ще станат безработни, което създава най-различни проблеми.