Джон Гришам - Рекетьорът

— И каква е теорията ти?

— Малкълм Банистър и Куин Ракър са лежали заедно във „Фростбърг“ и са били по-близки приятели, отколкото смятахме. Един от тях е разбрал за Фосет и за златното му съкровище и двамата са планирали рекета. Ракър бяга от затвора, влиза в клиника за рехабилитация, за да има алиби, после чакат убиецът да удари. Той го прави и планът им вече може да бъде реализиран. Банистър издава Ракър, неговите фалшиви самопризнания предизвикват незабавно обвинение, а Банистър излиза на свобода. Навън се включва в Програмата за защита на свидетелите, напуска я, а после намира убиеца и златото.

— Няма ли да се наложи да убие убиеца, за да се докопа до златото?

Уестлейк замълча, понеже нямаше представа.

— Може би да, а може би не. Банистър иска имунитет, освен това сме сигурни, че ще настоява и за освобождаване на Ракър по силата на Член трийсет и пет. На Куин му остават още пет години от първоначалната присъда, плюс няколко допълнителни заради бягството. Ти на мястото на Банистър нямаше ли да се опиташ да измъкнеш приятеля си? Ако убиецът е мъртъв, тогава Член трийсет и пет няма да важи за Куин. Не знам. Адвокатите са долу и мъдруват.

— Това винаги звучи утешително — каза Мактейви. — Какви са недостатъците от евентуална сделка с Банистър?

— Веднъж вече го направихме и той ни излъга.

— Добре, но какво печели, ако ни излъже отново?

— Нищо. Вече има златото.

Изведнъж измореното и разтревожено лице на Мактейви се оживи. Той се засмя, разпери ръце и възкликна:

— Красота! Блестящо! Харесва ми! Трябва да наема този човек, защото е много по-умен от нас. Голяма работа е. Обвинява приятеля си в убийството на федерален съдия, а през цялото време знае, че може да обърне нещата и да го измъкне навън. Страхотно! Направи ни на глупаци.

Уестлейк също се присъедини към веселбата. Усмихна се и невярващо поклати глава.

— Не ни лъже, Вик — каза Мактейви, — защото не се налага. Лъжите са били важни преди, по време на първата фаза на плана, но вече не. Сега е време за истината, а Банистър я знае.

Уестлейк кимна в знак на съгласие.

— Е, какъв е планът ни?

— Какво е мнението на прокурора? Как се казваше?

— Мъмфри. Настоява за ново обвинение, но няма да стане.

— Осведомен ли е за всичко?

— Не, разбира се. Няма представа, че знаем за търговските операции на Фосет в Ню Йорк.

— Утре ще се видя с главния прокурор на закуска. Ще му обясня какво правим и той ще осведоми Мъмфри. Предлагам вие двамата да се срещнете с Банистър възможно най-скоро и да оправите кашата. Наистина ми идва до гуша от съдия Фосет, Вик, нали ме разбираш?

— Да, сър.

42

Изчаквам още един закъснял полет в задушния терминал на международно летище „В. К. Бърд“, но изобщо не съм ядосан или притеснен. Четвърти ден съм на Антигуа, прибрал съм часовника си в чекмеджето и съм минал на островно време. Промените са почти неуловими, но постепенно се прочиствам от напрегнатите навици на съвременния живот. Движенията ми са по-бавни, мислите ми са подредени, цели нямам. Живея за мига и от време на време лениво хвърлям поглед към бъдещето. За нищо друго не ме търсете, моля.

Ванеса изглежда като модел, докато слиза по стълбичката на самолета от Сан Хуан. Сламена шапка с широка периферия, възхитително къса лятна рокля и неподправената грациозност на жена, която знае, че е убийствена. Десет минути по-късно сме във фолксвагена и ръката ми е върху бедрото й. Тя ме осведомява, че са я уволнили от работа поради твърде много отсъствия. И за неподчинение. Смеем се. На кого му пука?

Отиваме на обяд в Грейт Риф Клъб, кацнал върху една скала със страхотна гледка към океана. Посетителите са заможни британци. Ние сме единствените чернокожи клиенти, но целият обслужващ персонал е като нас. Храната е прилична, но нищо повече и двамата си обещаваме да проверим местните заведения, за да се храним с истински хора. Допускам, че на теория сме богати, но не можем да мислим по този начин. Не искаме толкова парите, колкото свободата и сигурността. Сигурно ще привикнем с по-хубавия живот.

Ванеса се топва в океана. После иска да разгледа Антигуа. Сваляме гюрука, намираме радиостанция с реге и политаме по тесните пътища като двама млади любовници, които най-сетне са избягали далече от родителите. Галя краката й, любувам се на усмивката й и ми е трудно да повярвам, че сме успели да стигнем дотук. Удивявам се на късмета ни.

Срещата на върха е в хотел „Блу Уотърс“ в северозападния край на острова. Влизам съвсем сам в просторното фоайе на голямата къща в колониален стил. Забелязвам двама агенти с лошо подбрани дрехи, които пият сода и се мъчат да изглеждат незабележими. Истинските туристи излъчват спокойствие и леност, а федералните, които се преструват на туристи, приличат на загубеняци. Питам се колко ли агенти, заместник-прокурори, заместник-директори и всякакви други са успели да се уредят за това кратко пътуване до островите, със съпругите си естествено, на разноски на Чичо Сам. Минавам под ред арки, покрай ламперия с позлатени орнаменти и дървени бели огради на път за крилото, където ще се състои деловата част.