Джон Гришам - Версия Пеликан

След двайсетина минути чакане откъм водата започна да се приближава тъмна сянка. Тихото приглушено пърпорене постепенно се засили. Сянката се превърна в малка надуваема лодка. Неясен силует се бе привел над мотора. Фермерът не помръдна. Пърпоренето секна и черната гумена лодка застина в спокойната вода на десетина метра от кея. По крайбрежния път не просветваха никакви фарове.

Фермерът внимателно запали цигара, дръпна два пъти, после я хвърли в тъмното към лодката.

— Какви цигари пушите? — запита човекът от лодката. Отдолу виждаше силуета на облегналия се на перилата мъж, но не и лицето му.

— „Лъки Страйк“ — отвърна фермерът. Тая работа с паролите беше такава глупост! Каква друга черна гумена лодка щеше да дойде откъм Атлантика точно на тоя запустял кей и точно в тоя час? Щуротия, ама като толкова държаха на тия неща!

— Люк, ти ли си? — долетя откъм водата.

— Да, Сам — отвърна фермерът. Името на новодошлия беше всъщност Камел, но и Сам щеше да свърши работа за близките пет минути — поне докато вържеше лодката си.

Камел не отговори. Не беше и длъжен. Той бързо запали мотора и насочи лодката покрай кея към плажа. Люк го следваше отгоре. Двамата се срещнаха до пикапа. Ръкостискания нямаше. Камел постави сака си с емблемата на „Адидас“ на седалката между тях и камиончето пое по крайбрежния път.

Люк шофираше, Камел пушеше и всеки успешно се правеше, че не забелязва другия. Не смееха да се погледнат. Гъстата брада, черните очила и черното поло придаваха твърде зловещ вид на Камел. Невъзможно бе да се разпознае истинското му лице. Люк и не желаеше да го вижда. Освен да посрещне непознатия от океана, задачата му включваше и това да се въздържа да го гледа. Оказа се не чак толкова трудно. А това лице го търсеха в девет страни.

На моста при Мантео Люк запали нова цигара и реши, че са се виждали и преди. Беше съвсем кратка, но идеално съгласувана по време среща на летището в Рим преди пет-шест години, доколкото си спомняше. Официално представяне нямаше. Срещнаха се в тоалетната. Облечен в безупречен костюм като истински американски бизнесмен, Люк бе оставил дипломатическото куфарче от змийска кожа до стената, докато си миеше ръцете, и то изведнъж изчезна. Бе успял да мерне в огледалото мъжа, който го взе — същия този Камел, сега беше сигурен. Трийсет минути по-късно куфарчето избухна между краката на английския посланик в Нигерия.

Люк бе чувал често да се шушука предпазливо сред невидимото братство за Камел, човека с много имена, лица и езици, убиеца, който нападаше светкавично и не оставяше следи, съвършения професионалист, който непрестанно обикаляше света, без някой да успее да го залови. Сега пътуваха заедно в тъмното. Отиваха на север. Люк се намести на седалката, нахлупи шапката си почти до носа и отпуснал небрежно китка на волана, се помъчи да си припомни разните истории, които бе слушал за своя спътник. Невероятни терористични акции. Английският посланик. И засадата, устроена на седемнайсетте израелски войници на Западния бряг през 1990-а минаваше за дело на Камел. Той беше и единственият заподозрян в поставянето на бомба в колата на богатия немски банкер през 1985-а, който загина заедно със семейството си. Говореше се, че хонорарът му за тази акция е бил три милиона в брой. Повечето специалисти от тайните служби смятаха, че той е мозъкът в атентата срещу папата през 1981-а. Защо пък не, Камел го обвиняваха за почти всеки неразкрит терористичен акт или убийство. Лесно беше да се хвърля вината върху него — нали никой не беше сигурен, че той наистина съществува.

Люк усети някаква странна възбуда. Камел щеше да действа на американска земя. Люк не знаеше нищо за бъдещите жертви, но едно бе ясно — щеше да се пролее твърде височайша кръв.

Призори откраднатият пикап спря на ъгъла на Трийсет и първа и М стрийт във Вашингтонския квартал Джорджтаун. Камел грабна сака, без да каже нито дума, скочи на тротоара и пое на изток. Мина няколко пресечки, стигна до хотел „Четирите сезона“, купи си „Вашингтон Поуст“ във фоайето и спокойно се качи с асансьора до седмия етаж. Точно в седем и петнайсет почука на една врата в дъното на коридора.

— Да, моля — обади се отвътре мъжки глас.

— Търся мистър Снелър — изрече бавно Камел, поставяйки пръст на шпионката. Произношението му беше безупречно.

— Мистър Снелър?

— Да. Едуин Снелър.

Топката на бравата не се завъртя, нито пък изщрака и вратата не се отвори. След няколко секунди под нея промушиха бял плик. Камел се наведе и го взе.