Джон Гришам: Версия Пеликан

Калахан не й обърна никакво внимание. Ако беше някоя първокурсничка, която се страхуваше от него, щеше да се нахвърли срещу нея и да се разкрещи. В съда не се закъснява! Преподавателите по право винаги прибягваха до стария, изтъркан рефрен. Но сега Калахан не беше в настроение да се заяжда, а Дарби Шоу не се страхуваше от него и за частица от секундата той се запита дали някой знае, че спи с нея. По всяка вероятност не. Тя бе настояла всичко между тях да си остане в пълна тайна.

— Чел ли е някой становището на Розенбърг по делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Той пак прикова вниманието върху себе си и в залата се възцари мъртва тишина.

Вдигането на ръка можеше да ти навлече половин час кръстосан разпит. Доброволци нямаше. Пушачите на последния ред засмукаха цигарите. Повечето студенти драскаха безцелно по белите листа пред себе си. Всички глави бяха наведени надолу. Щеше да е прекалено явно — и рисковано — да се прелисти учебникът, за да се търси делото „Неш“. Твърде късно беше. Всяко движение можеше да привлече вниманието му. Някой щеше да бъде разпнат.

Случаят „Неш“ го нямаше в учебника. Калахан го бе споменал мимоходом, заедно с много други, преди около седмица и сега беше любопитен да види дали някой го е прочел. Прочут беше с тия си номера. Изпитът при него обхващаше хиляда и двеста дела, като хиляда от тях не фигурираха в учебника. Изпитът бе истински кошмар, но иначе Калахан беше голям сладур, мека душица и само от време на време някой голям тъпанар не успяваше да изкара при него.

В момента обаче професорът никак не приличаше на сладур. Той бавно обходи с поглед залата. Време беше да се намери жертва.

— Вие какво мислите, мистър Салинджър? Можете ли да ни разтълкувате становището на Розенбърг?

— Не, сър — тутакси се обади от четвъртия ред Салинджър.

— Разбирам. Вероятно защото не сте го чели?

— Вероятно. Всъщност не съм, сър.

Калахан впи кръвнишки поглед в младежа. Зачервените очи подсилваха заплашителното изражение на надменно смръщеното лице. Само че единствено Салинджър успя да го види — всички останали бяха забили нос в записките си.

— И защо не сте го чели?

— Защото се опитвам да не чета становища, различаващи се от тези на мнозинството. Особено пък когато са на Розенбърг.

Глупак. Пълен глупак. Трижди глупак. Мъчеше се да отвърне на удара с удар, но не разполагаше с нужните оръжия.

— Да не би да имате нещо против съдията Розенбърг, мистър Салинджър?

Калахан обожаваше Розенбърг. Прекланяше се пред него. Четеше книги за съдийската му практика. Изучаваше трудовете му. Дори бе вечерял един път с него.

— О, не, сър — размърда се притеснено младокът. — Просто не обичам несъгласията.

Имаше някакво чувство за хумор това момче, но никой не посмя да се усмихне. По-късно, на чаша бира, Салинджър и приятелите му щяха да реват от смях и отново и отново да повтарят, че не обичат несъгласията, особено на съдията Розенбърг. Но сега не беше време за това.

— Разбирам. А четете ли становищата на мнозинството?

Секунда колебание. Хилавият опит на младока да партнира в мача бе на път да доведе до истинско унижение.

— Да, сър. Най-редовно.

— Чудесно. Обяснете тогава, ако обичате, становището на мнозинството в делото „Неш срещу Ню Джърси“.

Салинджър не бе чувал досега за него, но вече щеше да го помни цял живот.

— Струва ми се, че не съм го чел точно него.

— Значи твърдите, че не четете несъгласия, мистър Салинджър. Сега разбирам, че не обръщате внимание и на становищата на мнозинството. Какво четете, мистър Салинджър, любовни романи ли? Или жълта преса?

Някъде отзад се понесе лек смях. Очевидно няколко души се почувстваха задължени да се засмеят, но същевременно не желаеха да привличат вниманието върху себе си.

Целият почервенял, нещастният студент се взираше безпомощно в Калахан.

— Защо не сте прочели материалите по делото, мистър Салинджър? — настоя за отговор Калахан.

— Не знам. Сигурно, хм, съм го пропуснал.

Калахан прие това изненадващо добре.

— Не се и учудвам. Споменах за него преди една седмица. Миналата сряда, ако искаме да бъдем точни. Ще фигурира сред въпросите за изпита. Не мога да разбера защо подценявате нещо, което може да ви се падне накрая. — Сега Калахан се разхождаше бавно пред катедрата и оглеждаше залата. — Някой направи ли си труда да го прочете?

Гробно мълчание. Калахан заби поглед в пода и остави тишината да зазвъни в ушите им. Всички очи бяха наведени надолу, всички моливи и химикалки — замръзнали неподвижно. От последния ред се носеха кълба дим.