Джон Гришам: Версия Пеликан

Заговориха за други неща.

— Шефът нещо ти е сърдит, Глен — каза помощникът от университета Дюк. Обръщаха се към него на малко име, когато бяха сами. Толкова неудобно беше да викаш на някого непрекъснато „съдия еди-кой си“.

— Нещо друго? — потърка очи Глен.

— Един от помощниците му държеше да ми съобщи, че председателят и ФБР са разтревожени за безопасността ти. Разправя, че не им помагаш с нищо, и шефът доста се безпокоял. Искаше аз да разпространя информацията по-нататък. — Всичко се разнасяше чрез невидимата мрежа на помощниците. Абсолютно всичко.

— Да се безпокои. Това му е работата.

— Иска по още двама агенти от ФБР за охрана, а те пък настояват да имат достъп до апартамента ти. И да те закарват и вземат от работа. И да ограничиш пътуванията си.

— Това вече съм го чувал.

— Да, знам. Но помощникът на шефа каза, че Ръниън настоява ние да те убедим да съдействаш на Бюрото, за да могат да те опазят жив.

— Ясно.

— Та значи ние се опитваме да те убедим.

— Благодаря. Бягай при тях и кажи на оня, че не само си се помъчил да ме убедиш, но си вдигнал страшен скандал и че аз съм се впечатлил много от тая работа, но всичките ти приказки просто са влезли през едното ми ухо и са излезли през другото. Кажи им: Глен смята, че вече е пораснал.

— Разбира се, Глен. Не те е страх, нали?

— Ни най-малко.

Томас Калахан беше един от най-харесваните преподаватели в университета Тулейн главно защото отказваше да насрочва часове преди единайсет сутринта. Пиеше много, както и повечето от студентите му, и се нуждаеше от тези ранни часове на деня, първо, за да се наспи, и второ, да събере сили. Лекция от девет или пък от десет за него беше просто престъпление. Беше популярен също и защото беше готин — избелели джинси, сако от туид с изтъркани ямички на лактите, никакви чорапи, никакви вратовръзки. Типичен университетски интелектуалец с либерални убеждения. Беше на четирийсет и пет, но с тъмната си коса и очила с рогови рамки можеше да мине за трийсет и пет годишен. А иначе въобще не се тревожеше как изглежда. Бръснеше се един път в седмицата — когато брадата почнеше да го сърби. Щом застудееше, а това се случваше рядко в Ню Орлиънс, Калахан си пускаше брада. Беше известен с това, че доста си пада по хубавите студентки.

Беше известен и защото преподаваше конституционно право, един твърде неприятен, но задължителен предмет, който благодарение на блестящия си ум и обаяние Калахан правеше интересен. Никой друг в Тулейн не можеше да постигне такъв успех пред студентите. Всъщност никой и не се опитваше, така че младоците се блъскаха да слушат конституционно право при Калахан три пъти седмично от единайсет часа.

Осемдесет души седяха на амфитеатрално разположените банки и си шепнеха, докато Калахан, застанал пред катедрата, си изтриваше очилата. Беше точно 11:05. Прекалено рано, помисли си той.

— Кой може да разтълкува несъгласието на Розенбърг в делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Всички глави се забиха надолу и залата онемя. Тежък махмурлук, няма що! Очите му бяха зачервени. Започнеше ли с Розенбърг, явно работата ставаше сериозна. Доброволци нямаше. Калахан бавно и методично обходи с поглед аудиторията и зачака. Мъртва тишина.

Бравата щракна и разкъса напрежението. Вратата се отвори рязко и на прага застана привлекателно момиче с тесни избелели джинси и памучен пуловер. Тя се плъзна елегантно покрай стената нагоре до третия ред, промъкна се грациозно зад колегите си и седна на мястото си. Момчетата от четвъртия ред я проследиха с блеснали от възхищение очи. А ония от петия проточиха вратове да я зърнат поне за миг. В продължение на две жестоки години едно от малкото удоволствия в Правния факултет беше да я гледаш как краси аудиториите с дългите си крака и широките пуловери. Някъде под тях се криеше страхотно тяло, всички бяха сигурни в това. Но тя съвсем не държеше да го изтъква. Беше една от групата и се придържаше строго към униформата на младите прависти — джинси, памучни ризи, стари пуловери и широки панталони. Какво ли не биха дали момчетата, за да сложи една черна кожена миниполичка!

Тя се усмихна лъчезарно на съседа си и за секунда Калахан и въпросът му за някакво дело бяха забравени. Тъмночервената й коса се спускаше до раменете. Беше съвършената мажоретка, с безупречни зъби и прекрасна коса, в която всички момчета от гимназията се влюбваха поне два пъти. А студентите от Правния факултет — поне един път.