Джон Гришам: Версия Пеликан

Трудно бе да се допусне, че този човек е способен да предизвика подобен хаос, но това, което ставаше под прозореца, се дължеше преди всичко на него. Какво по-хубаво! А той бе на деветдесет и една години, парализиран, в инвалидна количка. Непрекъснато го поддържаха с кислород. Вторият удар преди седем години едва не го довърши, но Ейбрахам Розенбърг все още дишаше и дори с тръбичка в носа думата му на правник тежеше повече, отколкото на осмината други. Беше единствената жива легенда във Върховния съд и самият факт, че още се държи, изглежда дразнеше повечето от събралите се долу.

Инвалидната количка със съдията Розенбърг бе в кабинета му на първия етаж във Върховния съд. Опрял крака на ниския перваз, той се наведе напред — шумът отдолу се надигаше все по-мощен. Мразеше полицаите, но сега стегнатите им плътни редици действаха някак успокоително. Те стояха неподвижни пред петдесетхилядната тълпа, която беснееше и крещеше настървено.

— Най-голямото сборище, което някога съм виждал — провикна се Розенбърг към прозореца.

Бе почти глух. Старшият му помощник Джейсън Клайн стоеше зад него. Беше първият понеделник от октомври, началото на новата сесия, и по традиция на този ден се честваше приемането на Първата поправка към Конституцията. Грандиозно честване, няма що. Розенбърг беше във възторг. За него свободата на словото означаваше свобода да протестираш.

— Индианците тук ли са? — запита високо той.

— Да — наведе се към дясното му ухо Джейсън Клайн.

— С бойна украса ли?

— Да! С пълно бойно снаряжение.

— И танцуват ли?

— Да!

Индианци, черни, бели, кафяви, жени, хомосексуалисти, зелени, християни, поддръжници на аборта, арийци, нацисти, атеисти, ловци, защитници на животните, бели расисти, черни расисти, гневни данъкоплатци, дървосекачи, фермери — беше наистина страхотно сборище. И всички протестираха. А момчетата от Отдела за борба с уличните размирици стискаха здраво черните си палки.

— Би трябвало индианците поне да ме обичат!

— Сигурен съм, че е така — кимна Клайн и се усмихна на дребничкия съсухрен старец, който бе стиснал ръцете си в юмруци. Неговата идеология беше проста: изпълнителната власт над бизнеса, личността над изпълнителната власт, околната среда над всичко. Що се отнася до индианците — да им се даде всичко, което поискат.

Подвикванията, молитвите, песнопенията, скандиранията и крясъците ставаха все по-силни и полицаите стегнаха още по-здраво редиците си. Днешната тълпа беше по-многолюдна и необуздана от предишните. Напрежението растеше. Насилието бе станало всекидневие. Бяха поставяли бомби в болници, където се правят аборти. Бяха нападали и пребивали лекари. На един доктор в Пенсакола му бяха натъпкали парцал в устата, бяха го свили като зародиш и го бяха залели с киселина. Всяка седмица имаше сбивания по улиците. Войнствени хомосексуалисти се нахвърляха върху църкви и свещеници. Белите расисти действаха чрез една дузина официални, твърде подозрителни полувоенни организации и ставаха все по-дръзки в нападенията си срещу черни, латиноамериканци и азиатци. В Америка омразата се бе превърнала в национално забавление.

Върховният съд, естествено, бе твърде лесна мишена за тази омраза. Заплахите срещу негови членове, при това само по-сериозните, се бяха увеличили десет пъти от 1990-а насам. Полицейската охрана на Съда се бе разраснала три пъти. Поне двама агенти на ФБР пазеха всеки от съдиите, а други петдесет проучваха отправените заплахи.

— Мразят ме, нали? — запита високо старецът, вперил поглед в прозореца.

— Да, някои от тях ви мразят — отвърна развеселено Клайн.

Розенбърг обичаше да чува такива неща. Той се усмихна и пое дълбоко дъх. Осемдесет процента от заплахите за кървава разправа бяха отправени към него.

— Виждаш ли някой плакат долу? — запита той.

Беше почти сляп.

— Виждам доста.

— Какво пише на тях?

— Обичайните работи: „Смърт за Розенбърг. Розенбърг в пенсия. Спрете му кислорода“.

— Размахват едни и същи парцали вече години наред. Защо не вземат да измислят нещо ново?

Помощникът му не отговори. Ейб трябваше да се пенсионира преди години, ала явно, че оттук щяха да го изнесат само на носилка. Тримата му помощници подготвяха почти всички материали, но Розенбърг държеше да пише сам становищата си. Дращеше с дебел флумастер в голяма тетрадка с чисто бели листа. Разкривените думи сякаш излизаха изпод ръката на първолаче, което сега се учи да пише. Много време отнемаше, но като си имаш пожизнена работа, какво те интересува времето? Накрая помощниците му изчитаха всичко и рядко намираха грешки.