Джон Гришам - Версия Пеликан

— Окей — рече той високо, за да го чуе Снелър или който там беше в стаята.

— Съседната врата — продължи отвътре Снелър. — Ще чакам да ми се обадите. — По гласа приличаше на американец. За разлика от Люк не бе виждал никога Камел, а и нямаше кой знае какво желание за това. Люк го беше виждал два пъти и наистина имаше късмет, че е още жив.

Стаята на Камел бе с две легла и малка масичка до прозореца. Плътните завеси бяха спуснати — слънцето нямаше достъп вътре. Той остави сака на едното легло, до две дипломатически куфарчета, приближи се до прозореца и надникна навън. После взе телефона и позвъни на Снелър.

— Аз съм. Кажете ми сега за колата.

— Паркирана е на улицата. Обикновен бял форд. Номерата са от Кънектикът. Ключовете са на масата. — Снелър говореше бавно и внимателно.

— Открадната ли е?

— Разбира се, но сме я проверили основно. Чиста е.

— Ще я оставя на летище Дълес малко след полунощ. Искам да я унищожите, ясно ли е? — Английският му наистина беше безупречен.

— Да. — Снелър беше сдържан и делови.

— Много е важно, ясно ли е? Смятам да сложа пистолета в колата. Пистолетите оставят куршуми, а колите могат да бъдат забелязани, така че искам колата да се унищожи заедно с всичко в нея. Разбрано?

— Получих вече същите инструкции — повтори Снелър. Изнесената с тон на превъзходство лекция не му хареса. Не беше новак в бизнеса с убийствата.

Камел приседна в края на леглото.

— Четирите милиона получих преди седмица. С един ден закъснение, държа да добавя. Вече съм във Вашингтон, така че искам следващите три.

— Ще бъдат преведени днес предобед. Такава е уговорката.

— Да, но почвам да се тревожа за тази уговорка. Закъсняхте с цял ден, нали така?

Снелър усети, че го обзема раздразнение и тъй като убиецът беше в съседната стая и нямаше изгледи да излезе оттам, си позволи това да проличи донякъде в гласа му.

— Банката е виновна, не ние.

— Виж ти — ядоса се на свой ред Камел. — Искам вие и вашата банка да преведете следващите три милиона на сметката в Цюрих, щом започне работното време в Ню Йорк. Значи след около два часа. Ще проверя лично дали е изпълнено.

— Добре.

— Чудесно. И не желая никакви усложнения, след като приключа тук. Ще бъда в Париж след двайсет и четири часа, а оттам отивам направо в Цюрих. Искам всичките пари да са преведени, като пристигна.

— Ще стане, ако работата е свършена.

— Работата ще бъде свършена преди полунощ, мистър Снелър — усмихна се на себе си Камел. — Ако, разбира се, информацията ви е вярна.

— За момента е вярна. А днес не се очакват никакви промени. Нашите хора са на улицата. Всичко, което поискахте, е в двете чанти — карти, диаграми, графици, инструменти.

Камел хвърли поглед към двете куфарчета на леглото и потърка очи с дясната си ръка.

— Трябва да дремна — промърмори той в слушалката. — Не съм спал двайсет часа.

Снелър не можа да измисли какво да отговори на това. Време имаше много и ако Камел искаше да подремне, можеше спокойно да го направи. Плащаха му десет милиона.

— Искате ли нещо за ядене? — запита Снелър с известно неудобство.

— Не. Обадете ми се след три часа, точно в десет и трийсет. — Той остави слушалката и се просна напряко на леглото.

Улиците бяха пусти и спокойни. Започна вторият работен ден от есенната сесия на Върховния съд. Адвокат след адвокат заставаха пред деветимата върховни арбитри, за да изложат обърканите си и твърде скучни дела. Розенбърг спа почти през цялото време. Оживи се за малко само когато главният прокурор на щата Тексас настоя един осъден на смърт да приеме лекарство, което да просветли за малко помрачения му мозък, преди да получи смъртоносната инжекция. Как може да се екзекутира луд човек, запита недоумяващо Розенбърг. Много лесно, отвърна прокурорът от Тексас. Болестта му може да бъде контролирана с лекарства. Значи слагаш му една инжекцийка да стане нормален и после още една, да го убиеш. Всичко е много чисто и съвсем конституционно. Розенбърг крещя и се дра известно време, после загуби хъс. Малката му инвалидна количка беше много по-ниска от масивните кожени тронове на колегите му и старецът изглеждаше доста жалък. В миналото той беше тигърът, безмилостният съдник, който разкъсваше на парчета дори и най-ловкия адвокат. Прокурорът се ухили презрително и продължи нататък.

При последното разглеждане — беше някакво скучно дело за прояви на расова ненавист във Вирджиния — Розенбърг захърка. Председателят Ръниън метна сърдит поглед надолу от високата си банка и Джейсън Клайн, помощникът на Розенбърг, разбра веднага намека. Той бавно задърпа количката назад, изведе шефа си от съдебната зала и бързо го забута през задното фоайе.