Вал Макдърмид - Последно изкушение

Съртийс сви рамене.

— Тя има изключителна слухова памет. Пише го в препоръките й. Подлагана е на независими тестове. В състояние е да възпроизведе дума по дума всичко, което е чула. Възможно е дори нейните доклади да са по-ясни от нечленоразделния боклук, който получаваме от половината проследявания.

Морган се усмихна тържествуващо.

— Нали ви казах, тя е идеална за случая. Обектът няма да може да устои.

Торсън изду устни.

— В наш общ интерес е да не устои. Но преди да вземем окончателното решение, държа да я наблюдавам в действие. Приемате ли?

Двамата мъже се спогледаха. Морган кимна.

— Прието. Нека видим как се справя, когато е притисната до стената.

Докато Тони Хил се изкачваше с колата по дългия хълм на излизане от „Сейнт Андрюз“, слънцето грееше право в очите му. Той спусна сенника и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Видя зад себе си зеленината на гората Тентмуър, която контрастираше рязко с искрящо синьото устие на река Тей и по-далечното Северно море. Видя за миг и сивкавата начупена линия на градските покриви — там руините се редяха непосредствено до внушителни образци на архитектурата от деветнайсетото столетие, но от разстояние едните не се различаваха от другите. Тази гледка му бе станала добре позната през последните осемнайсет месеца — откакто прие длъжността на преподавател по поведенческа психология в университета тук — но покоят, който тя излъчваше, все още му доставяше наслада. Разстоянието й придаваше очарование, превръщаше скелетите на кулата „Свети Регулус“ и катедралата в приказни готически фантазии.

Най-хубавото от всичко беше, че щом се бе озовал на такова разстояние, значи не му се налагаше да се занимава с колеги или студенти.

Макар професорът да се бе държал така, сякаш човек с неговата репутация е сериозна придобивка за катедрата, Тони не беше убеден, че е оправдал очакванията му. Винаги бе съзнавал, че не е подходящ за академичния начин на живот. Не го биваше да следи накъде духа вятърът, а заставането пред студенти все още му причиняваше изпотяване на дланите и пристъпи на паника. Но когато получи това предложение, такава работа му се стори далеч по-добра възможност, отколкото да остане на един пост, за който се считаше негоден. Навремето беше започнал работа като клиничен психолог — занимаваше се със серийни убийци в безопасната атмосфера на една психиатрична болница. Когато в министерството на вътрешните работи започнаха да проявяват интерес към ефективността на психологическото профилиране в рамките на полицейското разследване, логично бе да изберат него, за да проведе първоначалните проучвания.

Това, че в процеса на възложената му работа бе пряко въвлечен в залавянето на убиец-психопат, който преследваше млади мъже, се отрази положително на репутацията и отрицателно на психиката му. Докато изпълняваше задачата си, собствените му слабости едва не го унищожиха. Пострада толкова тежко, че до ден-днешен нощем го преследваха кошмари, от които се будеше с викове, облян в пот, а тялото му се разтърсваше от спомена за претърпените страдания.

Когато бе създаден отделът за профилиране — в съответствие с препоръките, които бе дал самият той — бе ясно, че тъкмо към него ще се обърнат, за да обучава малцината внимателно подбрани полицейски служители на техниката на психологическото профилиране. Изпълнението на това задължение би трябвало да премине просто и лесно, но за Тони и неговите възпитаници обучението се превърна в слизане в ада. За втори път му се наложи да обърне гръб на правилата, според които би трябвало да се държи на разстояние от възпитаниците си. За втори път изцапа ръцете си с кръв — и придоби твърдата увереност, че не желае никога вече да се занимава с подобни неща.

Навлизането сред сенките в света на психологическото профилиране на престъпници му струваше повече, отколкото би желал да си признае. Оттогава бяха изминали две години, а той още не се бе освободил от бремето на миналото. Всеки ден, докато привидно изпълняваше функциите на един професионален живот, в който не вярваше, Тони неотклонно мислеше за всичко, на което бе обърнал гръб. Знаеше, че се е справял добре, но в крайна сметка и това се бе оказало недостатъчно.

Ядосан сам на себе си, той извади касетката на Филип Глас от касетофона. Музиката му даваше прекалено добри възможности за размисъл. Трябваха му думи — човешки говор би го отклонил от безкрайните и безцелни размишления. Изслуша края на някаква дискусия на тема появилите се нови вируси в Южна Африка, без да откъсва очи от пътя, който се виеше през живописния пейзаж на Ийст Нюк. Когато навлезе в отклонението за рибарското селце Селардайк, се разнесе познатият електронен сигнал, предшестващ новините в четири следобед.