Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Олга пристъпи към него и плътно обви с ръце врата му.

— Какво значи това? — запита я той.

Тя се надигна на пръсти и припряно зашепна в ухото му. Дъфи погледна към часовника, после поклати глава.

— Не сега — прозвуча тихият му отказ.

Нейните хладни ръце се напрегнаха, придърпвайки главата му надолу.

— Моля те… — едва чуто прошепна Олга. — Сега!

Уилям нежно залепи устни върху нейните и я притисна към себе си, но умът му блуждаеше другаде. Мислеше за Глисън, за Морган, за начина, по който щеше да се измъкне от града. Беше изненадан от нея. Каза си, че моментът е дяволски неподходящ за такива неща.

Тогава вдигна ръце, разкъса прегръдката й около шията си и я отдалечи от себе си, без да я пуска.

— Довечера! — твърдо каза той. — Виж колко е часът. Трябва да успея за банката.

По лицето на Олга плъзна лека червенина и тя се извърна, без да го погледне.

— Банката няма ли да бъде затворена? — отвърна му, като продължаваше да стои с гръб към него. Направи му впечатление, колко безжизнен беше станал гласът й.

— Да, но аз съм уредил въпроса. Има финансова ревизия, която ги задържа до късно. Касиерът ми е приятел. Предупредил съм го, че списъкът може да ми потрябва по никое време.

Дъфи се приближи до нея.

— Нали не ми се сърдиш? — гальовно рече той, вземайки я в прегръдките си.

Олга изви глава. Лицето й още руменееше.

— Не, не се сърдя. — После възкликна пламенно: — Само да свърши всичко! Само да успеем да се изплъзнем здрави и читави с парите!

— Не се тревожи — каза Уилям. — Сделката ще мине гладко, ще видиш.

— Но ти не разбираш — рече тя, а гърдите й силно се повдигаха и отпускаха. — Не разбираш, Бил! Преживяла съм толкова много… и… и сега намерих тебе. Боя се, че няма да има добър край.

— Ей! Не бива да се вълнуваш — успокои я Дъфи. — Казвам ти, че ще се справим с тази афера. Очаква ни прекрасен живот. Ще се заринем в пари. Ти и аз. Ще имаме толкова, че ще си палим камината с тях… само почакай.

— Предчувствам, че ще се случи нещо ужасно — съвсем тихо промълви Олга.

— Престани, скъпа! — рече Дъфи. — Уискито те хвана. — Целуна я и му беше необходимо известно усилие, за да я отдели от себе си. След това се насочи към вратата. — Няма да се бавя — подхвърли през рамо и затвори зад себе си.

Тя стоеше като вкаменена на мястото, където беше я оставил. После неочаквано произнесе с приглушен глас:

— Върни се, страх ме е! Върни се, Бил!…

Отвън на улицата Дъфи се спря, за да запали цигара. Хвърли кибритената клечка и се качи в „Буика“. Докато палеше мотора, забеляза в огледалото за обратно виждане как един огромен „Пакард“ зави по нея и започна бавно да се приближава към него. Той го стрелна с очи и включи на скорост. Мозъкът му продължаваше да обмисля планове за бъдещето.

Натисна педала и рязко подкара „Буика“. „Пакардът“ изчезна от огледалото и Дъфи съвсем забрави за него.

В банката го забавиха за кратко. Срещна затруднение, докато убеди пазача, че има уговорка да се види с касиера. Онзи беше упорит ирландец с едро месесто лице и не особено много сиво вещество. Уилям бавно му повтори своите обяснения.

— Ясно — закима с глава пазачът. — Но учреждението е затворено, разбирате ли? — Произнесе последната си дума с осезаем триумф.

— Слушай, боклук такъв, върви да кажеш на Енскуум, че съм тука, или ще накарам да те уволнят! — мрачно отвърна Дъфи.

Ирландецът примигна насреща му, след което, решавайки че не би му навредило да попита, с мърморене остави Уилям да чака нетърпеливо на улицата. Върна се със закъснение, което вбеси Дъфи и отвори обкованата с железни гвоздеи врата.

— Влезте! — каза нелюбезно. — Крайно необичайно е…

Той прекрачи прага и застина в очакване. Един шашардисан чиновник се приближи до него и Уилям му кимна за поздрав.

— Искам бележника, който оставих на съхранение! — заяви лаконично.

— Разбира се — отвърна чиновникът. — Мистър Енскуум ще ви го донесе.

Касиерът се появи от канцеларията си в дъното на фоайето и му махна. Понесе се към Дъфи с пружинираща походка. Бележникът беше в ръката му.

— Това ти трябва, нали? — попита той. — Приготвих го веднага, щом портиерът ми съобщи името ти. Вземи го и ми дай разписката. Правя ти услуга. Не сме длъжни да работим в такъв късен час.

Уилям пое бележника, хвърли му един поглед, прибра го в джоба си и се разписа на листа хартия, който Енскуум му поднесе.

— Безкрайно съм ти задължен — благодари той. — Необходим ми е спешно и не е никак евтин…