Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Не можеш да влезеш в играта — рече онзи. — Слаб си. Какво би могъл да противопоставиш на организация като моята? Осъзнай се, дребен негодник такъв! Откъде ще дойдат парите за твоята защита? Кой ще се наеме да се сработва с един уволнен щракач на снимки? Трябва да си се побъркал, за да дойдеш при мене с подобна оферта. Ето, дай ми списъка и вземи петстотинте долара. Толкова струваш. Пък ще си спестиш и много мъки…

Изражението на Дъфи не се промени, но от погледа му изведнъж повея мраз.

— Слаб значи? Това ли било? — уточни той.

Морган сви рамене.

— Достатъчно време загубих с тебе. Пръждосвай се! Ще свърша работата сам. — Той пъхна петте банкноти в джоба си, след което рязко вдигна поглед. — Искам списъка до довечера — произнесе с безизразен глас. — Няма къде да мърдаш. Списъкът до довечера, или ще насъскам Джо след тебе!

Дъфи кимна. Промъкна се внимателно покрай бияча, който му се ухили, после се запъти към изхода и слезе по стълбите.

Олга го погледна и рече:

— Значи не се хвана…

Дъфи включи на скорост и подкара „Буика“ по улицата. Започна тихо да псува, без да отлепва устни. Олга сплете пръсти около коленете си и се зазяпа напред.

Уилям зави по Седмо Авеню и се понесе с потока от коли. На Лонгейкър Скуеър отби надясно и навлезе в Сентръл парк. Когато стигна до езерото, изключи мотора и спря.

— Не се ядосвай — каза Олга.

Той не отвърна нищо в първия момент, след това свали шапката си и я захвърли на задната седалка на колата.

— Тези типове наистина ме хванаха в крачка — рече Дъфи. На устните му се появи невесела тънка усмивка и той й стана много по-симпатичен.

— Разкажи ми — подкани го.

Уилям се извъртя на седалката си, така че да се обърне с лице към нея, и хвана облечената й с ръкавица ръка.

— Работата ще загрубее — каза. — Най-добре е да изчезнеш, преди да е започнала войната.

Олга леко присви очи.

— Защо не зарежеш истерията и не ми обясниш?

— Морган иска списъка — рече Дъфи. — Довечера трябва да му го предам, иначе…

— Безплатно ли? — прекъсна го тя.

— Точно така — безплатно — кимна той.

Олга замълча.

— А след това?… — попита го.

— Има грандиозни идеи. Въобразява си, че е единствената голяма клечка в града. Посъветва ме да се откажа от едрите пари с няколко комплимента в добавка.

Тя разпери пръсти и се зае да сваля ръкавиците си.

— Аз го очаквах, а ти? — рече. — Означават ли тези пари нещо за тебе?

— Какво разбираш под „нещо“? — отвърна Дъфи.

— Високомерни копелета от рода на Морган не могат да допуснат, че човек като тебе говори сериозно. Би трябвало да имаш репутация на убиец, за да се измъкнеш след предложението, което си направил.

— Как да постъпя, за Бога? — каза Дъфи.

Олга се наведе напред, натисна пружината в арматурното табло и извади автоматичния „Колт“.

— Един плъх по-малко няма да разплаче никого. Гръмни го, преди да те е гръмнал той.

Уилям погледна с отвращение пистолета и поклати глава.

— Не — рече той. — Мисля, че не бих отишъл толкова далече.

Тя остана неподвижна за миг, после каза:

— Морган е прав. Ти си слаб и страхлив.

Дъфи взе пистолета от нея и го постави обратно в тайника. Загледа се в острия като нож ръб на панталоните си.

— Няма пари, заради които си струва да се убие — рече. — Ако двамата с тебе ще я караме заедно, трябва да разсъждаваме по един и същи начин.

Олга сложи ръка на рамото му.

— Май се държа като мръсница — съжали тя.

— Няма нищо — каза той. — Бива си те!

— Не трябва да спираш. Следващият ход е твой.

— Хайде да притиснем Глисън. Ако изцедим малко парички от него, бихме могли да запрашим към крайбрежието. Дали ще ти хареса? Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата?

— Звучи прекрасно! — облегна се назад тя.

— За предпочитане е пред това да те гонят ченгетата и да ти пострада хубавото малко задниче. Хайде, скъпа, да наминем при Глисън.

Дъфи запали мотора и излезе от Сентръл Парк, поемайки по Второ Авеню.

— Карай покрай реката — помоли го тя. — Там е приятно.

Той зави наляво при първата удобна възможност и излезе на Белвю Хоспитъл. Движиха се с общия поток до моста Уилямсбърг, след което Дъфи изви волана и се насочиха на изток.

Върнаха се в неговия апартамент точно когато късното слънце се скриваше зад покривите, хвърляйки дълги анемични сенки. Паркираха „Буика“ до бордюра и заедно тръгнаха нагоре по стълбите.

— Като че ли е минало безкрайно много време, откакто пих нещо за последен път — измърмори Уилям.