Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Дъфи се ухили. Продължаваше да го боли, но се смееше.

— Ще дойда — отвърна. — Разбрах.

Сам изглеждаше доволен.

— Поналожи ги, братко, поналожи ги… — сбогува се той.

— Ще отнесат малко пердах — мрачно процеди Уилям, докато наблюдаваше как високата фигура на Мак’Гайър изчезва в тълпата.

Тръгна по улицата, усещайки бързите скрити погледи, които се стрелкаха към смачканата му физиономия. Изпита внезапен гняв, веждите му се свъсиха и лицето му стана още по-непривлекателно.

Когато стигна в апартамента си, с радост установи, че жилището е почистено. Разлетите петна по стените го накараха да се намръщи леко. Обходи стаите, внимателно оглеждайки всичко. После се върна в хола. Приседна на ръба на масата и потъна в кратък размисъл.

Кетли би трябвало да притежава апартамент някъде. Телефонният указател му даде информацията. Набра номера срещу неговото име, но никой не вдигна.

След като слезе отново на улицата, Дъфи махна на едно такси и назова адреса в Източната част. Попътуваха малко и той хвърли поглед през тесния заден прозорец. Зад тях се движеше голям „Пакард“. „Навярно просто съм изнервен“ — помисли си Уилям, но добре огледа „Пакарда“. След още няколко минути се наведе напред.

— Някакъв тип се е лепнал за нас — безцеремонно заяви той. — Лази ми по нервите.

Шофьорът на таксито беше едър пълен ирландец. Той изви глава и се засмя.

— Глей как ше се откача от него — рече.

Дъфи му отпусна пет минути, след което отново се обади:

— Май ще трябва да си дадеш малко повече зор.

Шофьорът пришпори таратайката така, че тя цялата се раздрънча, но „Пакардът“ сякаш беше завързан за тях.

— Прекалено голям залък е за тебе — каза Уилям.

— К’во искаш да напра’а, шефе?

Дъфи потърси пипнешком пари. Даде на шофьора няколко банкноти.

— Ще ме оставиш при първата кръчма, която ти попадне. Няма да спираш, само ще намалиш. Ако тръгнат след тебе, нямаш представа къде сме отивали.

— Кат’ на кино, а?

— Точно така! Позна. Като на кино…

Мъжът рязко натисна спирачките и отби до бордюра. Дъфи изхвърча навън и затръшна вратата. Остана на платното, загледан в отдалечаващото се такси. „Пакардът“ намали, поколеба се, сетне описа прав ъгъл надясно, зави зад сградата и бързо изчезна. Уилям не успя да види кой беше в него. Махна на едно друго такси и каза на шофьора да кара известно време само напред. Когато се увери, че „Пакардът“ не го следи, даде за втори път адреса на апартамента.

Жилището на Кетли беше голямо и крещящо претенциозно. Намираше се на втория етаж на огромен блок. Дъфи не взе асансьора, а се качи пеша. На входната врата имаше малка метална табелка с името на Кетли. Уилям натисна звънеца. Никой не се показа. Той изчака, после позвъни втори път. Докато стоеше на мястото си, чу как асансьорът се задвижи нагоре. Дръпна се бързо от вратата и изкачи три стъпала от следващия етаж. Нямаше как да го видят от кабината. Долови шума от плъзването на решетъчната врата и надзърна предпазливо. Пред апартамента на Кетли беше застанала някаква жена. Беше му невъзможно да види коя е, но я разгледа внимателно. Имаше нещо много познато в нейната стройна фигура. Тя извади от чантата си ключ и отвори вратата. Дъфи безшумно слезе по трите стъпала и влезе след нея.

— Здрасти, бебчо! — каза той.

Жената застина неподвижно за момент, след което се обърна и го изгледа. Лицето й леко се беше издължило, а очите й се бяха ококорили.

— Уплаши ме.

Дъфи си помисли, че тя има железни нерви.

— Радвам се да те видя отново — рече й.

Анабел Инглиш се взря в него. Сетне поривисто го улови за ръката.

— Но какво е станало с лицето ти?

Уилям се докосна с върховете на пръстите си и се засмя. Усмивката му беше повече от мрачна.

— Нали ти казах — отвърна. — Неколцина гангстери ме обработиха.

— Ужасно е! — приближи се към него тя. — Сигурно са ти причинили много болка.

Дъфи вдигна рамене.

— Забрави го — рече й. — Какво те води насам?

Анабел му обърна гръб и прекоси помещението по посока на прозореца. Стаята беше занемарена. Уилям беше доста изненадан. Адресът беше достатъчно представителен, но Кетли беше оставил жилището да се охлузи до крайност. Мебелировката беше стара и съсипана, а стените имаха нужда от ремонт. Всичко бе потънало в прах.

Дъфи стоеше и гледаше подире й.

— Какво те води насам? — повтори той.

Щом стигна до прозореца, тя се извърна, така че светлината да остане зад гърба й.

— Исках да хвърля едно око — отвърна му. — А ти защо си тук?