Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Тя вдигна рамене и се подпря на масата.

— Добре, какво има?

— Искам да играеш тази игра по правилата — отвърна й. — До този момент не си спряла да се държиш като празноглавка. Само че ще трябва да осъзнаеш цялата сериозност на положението. Ти и аз сме замесени в убийство. Пред тебе е сладката перспектива да бъдеш опържена на стола, а мене ще ме приберат за съучастничество. Поведението ти е като на акробат, който е паднал на следобедно представление и чака да спуснат завесата. Вразуми се, Червенокоске!

Анабел тропна с крак.

— Всичко това ми е известно — каза тя. — Но каква полза?!

На лицето на Дъфи се появи жестока усмивка.

— Опитваш се да ми пречиш, малката, и го знаеш много добре — рече й. — Ако не бях се забъркал в тази афера, щеше да ми е все едно. Участвам в играта поради две причини. Първата е, че ако те изнудят, вината ще бъде моя, а втората е, че имам да уреждам една малка сметка с Морган. Доста съм сговорчив, когато ми сътрудничат, но в обратния случай ставам страшно проклет.

— Пусни ме да изляза оттук! — произнесе рязко тя със сърдит глас.

Уилям не помръдна.

— Натясно си, сестричке — отвърна. — Има само един начин да се измъкнеш. Можеш да отвориш красивата си уста и да се разкрещиш, като накараш ченгетата да дотичат и да започнат да задават въпроси. Ще прекараш двадесетина сладостни минути, обяснявайки защо си тук и откъде си взела ключа за жилището. След това ще се заловят да търсят Кетли и представи си, че го намерят. Тогава какво?

Анабел го погледна замислено, сетне тънка усмивка накъдри устните й.

— Добре — отстъпи тя. — Да поговорим, щом смяташ, че така трябва.

Дъфи мрачно поклати глава.

— Боже, Боже! — възкликна. — Същинска змиорка си, а? Първо се правиш на много корава, после веднага омекваш. Така доникъде няма да стигнеш, сестричке. Дойде тук, за да потърсиш нещо, и го намери. О’кей, ще споделим находката двамата.

Анабел седна с подскок върху масата, така че полата се вдигна над коленете й. Уилям им хвърли един поглед и си каза, че са хубави.

— Истински всезнайко си — рече тя. — Напълно прав си — тук съм, за да открия нещо. Мисля, че ще бъде най-добре да ти разкажа всичко.

Дъфи се ухили.

— И абсолютно непринудено тя призна истината… — подигра й се той.

— Добре де, беше глупаво от моя страна — каза Анабел, задълбочено разглеждайки ноктите си. — Исках тайната да си остане само моя. Сигурно вече се досещаш, че те излъгах за книгата, дето възнамерявам да напиша?

— Ще се изненадаш колко съм проницателен — отвърна Дъфи.

— Кетли ме шантажираше — интонацията й стана неочаквано вяла. — Трябваше да плащам отново и отново. Направих веднъж една щуротия, на която той присъства. Ако се разчуеше, баща ми щеше да се окаже в безнадеждна позиция на изборите, а Кетли беше достатъчно умен да го прозре. Започна да ме притиска и ми се наложи да платя. Ужасно е, че го казвам, но неговата смърт ми донесе голямо облекчение.

— Подсказваш ми великолепен мотив за убийството му — рече Дъфи.

Тя слезе с плъзгане от масата и се приближи до него.

— Знаеш, че не съм го убила аз — каза Анабел. — Вярваш в това, нали?

— Продължавай — отвърна й Уилям. — Пет пари не струва какво мисля аз, важно е какво ще решат съдебните заседатели.

Тя отново се отдалечи и започна да обикаля из помещението, механично прекарвайки пръсти по мебелите в движение.

— Кетли беше животно. Караше ме да му правя сексуални „визити“. Той ми даде ключа от апартамента си. Бях длъжна да му се вестявам всеки път, когато се обадеше. Знаех, че притежава някакви доказателства за онова, което бях извършила, така че когато го очистиха, паднах дотам, че взех да ги търся. Това е истината, вярваш ли ми?

— Разбира се — засия Дъфи. — Всеки наркоман би ти повярвал.

Анабел седна неочаквано в креслото и захлупи лице в шепите си.

— Толкова съм нещастна! — заговори на пресекулки. — Бъди добър с мене, моля те!

Уилям пристъпи напред и се настани върху подлакътника на креслото.

— Когато преди малко влезе в тоалетната, ти скри нещо в гащите си или на някое друго тайно място… — небрежно каза той. — Защо сега не се върнеш там отново и не го извадиш на бял свят? След това ще ми го дадеш.

Тя свали ръце от лицето си и се облегна назад. Изражението й беше застинало.

— Нямаш никакво право да настояваш за това — отвърна Анабел. — То въобще не те касае. Изключително лично е.

Дъфи обгърна с ръка облегалката на креслото и я потупа по рамото.