Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Дъфи помръкна още повече.

— Прекрасно си се справил със задачата си — рече най-сетне той. — Онова което не разбирам, е къде ще се дяна, след като се махна оттук?

— Аз бих кротувал известно време — отговори Мак’Гайър.

Дъфи поклати глава.

— Трябва да се докопам до фотографиите — каза. — При това бързо.

— Смяташ ли, че Морган ги е взел? — обади се Алис.

— Не. Не ги е прибрал той. Тези, които ме пребиха, бяха от неговата банда. Струва ми се, че някой непознат е надушил „партито“ и се е самопоканил. Злото ще спи под камък само докато Кетли си кротува в гробницата. Подаде ли се носът му навън, балонът веднага ще се спука.

— Не рискуваш ли да се превърнеш в съучастник? — попита Алис, набръчквайки чело.

— Мисля, че съм бил и в по-лоши ситуации от обвинение в съучастничество… — отвърна Дъфи.

Сам се изправи и започна да трупа на камара чиниите в кухнята. Алис отиде да му помогне. Уилям седна в креслото и се замисли. Цялото му тяло представляваше стаена болка, но той не позволи на съзнанието си да се занимава с нея. Дълбоко в него тлееше непримирим гняв. Освирепял спрямо Морган, жадуващ да си отмъсти на тримата гангстери и решен да си върне обратно фотосите, Уилям се сети за Анабел. Стана и се запъти към телефона. Направи справка в указателя и набра номера й.

Веднага разпозна гласа.

— Обажда се Дъфи — каза той.

— У тебе ли са? — Интонацията й издаваше нетърпение.

— Слушай, малката — заговори Уилям тихо и припряно. — Въобще не можеш да си представиш какво се случи снощи.

— Какво е станало?

— От една страна, Морган не разполага със снимките. От друга, копнее за тях с цялото си сърце. Когато се прибрах, ме чакаха трима юначаги и ме бъхтеха до припадък, понеже нямаше как да им дам фотоапарата.

Тя замълча за момент.

— Но кой го е взел? — запита най-сетне.

— Не знам — призна той. — Това е заговор срещу твоето татенце. Защо, по дяволите, не ми каза коя си?

— Е, и коя съм?

— Ти си дъщерята на Едуин Инглиш.

— Предпочитам да се представям като Анабел Инглиш.

Дъфи се засмя. Беше безпомощен.

— Прегледах досието ти, бебчо. Не е особено възбуждащо.

— Така ли мислиш? — Тонът й беше леден. — Надявах се, че ще ме оцениш по достойнство.

— На мнение съм, че за известно време трябва да станеш много внимателна — отвърна й. — Просто мирувай и недей да предприемаш нищо. Не би било зле да напуснеш града за малко.

— А-а, не! — Анабел беше категорична. — Това няма да го направя.

— Добре, но бъди предпазлива занапред.

— Кога ще те видя?

Дъфи се усмихна, но без да изпитва никакво веселие.

— По-скоро, отколкото допускаш — приглушено каза той и затвори.

На Уилям му трябваха два дни, изпълнени с нетърпение, за да си върне свободата. Изпокъсали нервите си, Сам и Алис се видяха в крайна сметка принудени да отстъпят пред неговото настояване.

Облякъл нов костюм, с все още наранено лице и отвратително настроение Дъфи излезе на улицата. Сам го следваше по петите.

— Имам чувството — рече Мак’Гайър, — че неприятностите ще те връхлетят толкова бързо, та надали ще имаме време да съберем отново останките ти.

Уилям крачеше енергично.

— Нищо не разбираш — сопна му се той. — Във форма съм и нямам намерение да си търся белята.

Сам подтичваше до него.

— Защо е това препускане, за Бога? Да нямаш среща?

— Не, но имам нужда от малко физическо натоварване. Хайде, не спирай.

— Не каза къде ще ходиш — рече Мак’Гайър.

— Първо ще се отбия до мойта бърлога, а след това смятам да изровя нещичко за Кетли.

— Но защо за Кетли, Господи?

— Просто така. Не знам. Може би по интуиция. Той е на дъното на тази афера и ми се ще да науча колкото е възможно повече за него. Искам да открия защо го очистиха. Когато разбера това, предполагам, че ще се озова съвсем близо до неговия убиец. О’кей, щом намеря убиеца, ще намеря и фотоапарата.

Сам спря на ъгъла.

— Добре. Не мога целия ден да търча с тебе. Трябва да си изкарвам прехраната. Довечера ще се върнеш при нас, нали?

— Слушай, Сам, ти и Алис нямате грешка! Двамата сте страхотни, но отсега нататък ще стоите настрана от тази история. Ще следвам скромния си път, без да си пъхате муцунките в неща, които може да оплескам.

Мак’Гайър изсумтя.

— Просто съм влюбен в тебе! Голям, себичен плейбой! Ти ще се кефиш, а ние само ще стоим на разположение, за да слагаме лейкопласта. Виж какво, наивнико, тази игра ще я играем двамата, ясно ли ти е?