Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Дъфи запали цигара.

— Знаеш ли, малката — рече, като направи няколко крачки и приседна върху края на масата. — Хич не съм убеден, че ние двамата ще постигнем кой знае какво разбирателство помежду си.

— О, напротив!

Той поклати глава.

— Признавам, че те въвлякох в неприятности онази нощ, но ти не правиш нищо, за да ми помогнеш да те измъкна от тях. Създаваш ми препятствия.

Анабел пристъпи към него.

— Ще ме почерпиш ли цигара? — попита.

Уилям извади табакерата си и тя си взе една. Той й поднесе огънче.

— Горкото ти лице! — каза нежно Анабел.

— Стига си шикалкавила — прекъсна я нетърпеливо Дъфи. — Знай, че ако не ме подпомогнеш, ще те зарежа.

— Не го прави, моля те. — Тя отиде и седна на един нисък тапициран стол. Кръстоса крака и Дъфи се захили.

— Вие, жените, си въобразявате, че само да покажете прелестите си — и мъжът ще се търкулне по гръб с размахани лапи. А сега слушай, защото е важно. Какво правиш тук? Откъде си се снабдила с ключ за тази дупка?

Анабел заби поглед в червения лак на маникюра си.

— Не стана ли дума, че не мога да ти кажа?

— Добре, така да е. Какво пък, онези фотографийки ще имат грижата сами да се обадят къде са.

Тя повдигна тежките си клепачи и го погледна.

— Честна дума, Бил, точно сега не мога да ти кажа.

Той се смъкна от масата.

— Ще ида да поразгледам тази бърлога — рече грубо. — Ти стой тук!

Дъфи влезе в спалнята и се зае да претърсва систематично. Прерови търпеливо всички чекмеджета, провери страничните стени на креслото, надзърна зад няколкото картини със съмнителна стойност, които висяха по стените, разглоби на парчета прояденото от червеи легло, но не намери нищо интересно. Премина в малката кухня и започна да души там. След това застана неподвижно и се почеса по главата. Нямаше представа какво търси, но се надяваше да се натъкне на нещо, което да му послужи за ориентир. Отиде до вратата на кухнята. Очите му изведнъж се присвиха. Анабел седеше без да помръдне, но той разбра, че е ставала от стола, докато бе отсъствал от помещението. Подсказаха му го нейното прекалено хладнокръвие и неприкритата й усмивка, когато влизаше в стаята.

— Откри ли нещо? — попита тя със силно престорен интерес.

Дъфи започна да снове насам-натам.

— Още не — отвърна й, — но съм на път.

— Къде е тоалетната? — надигна се от стола Анабел.

Той се закова на място, след което рязко отметна глава.

— Точно срещу спалнята — насочи я.

— Няма да се бавя.

Дъфи не каза нищо, но я проследи с поглед как влезе в банята и чу как спусна резето на вратата.

Забеляза, че беше оставила чантата си върху масата, приближи се бързо и я грабна. Натисна фалшивия диамант на закопчалката и я отвори. Енергично изпразни съдържанието. Беше обичайната колекция от боклуци, каквато носят повечето жени. Пудриера, табакера, запалка, червило в златна гилза, шишенце парфюм, няколко писма и снопче зелени банкноти. Нищо, което да го заинтригува.

С лека гримаса на раздразнение Уилям наблъска нещата обратно в чантата.

След това подложи стаята на внимателен оглед. Чекмеджетата бяха недокоснати, но видя, че кутията за цигари върху бюфета е била премествана. Ясно си личеше, че бяха нарушени нейните очертани от прахта контури. Дъфи я отвори, но тя беше празна. Занесе я до прозореца и напрегнато се взря в нея. Бръкна вътре с пръсти и лекичко натисна. Дъното на кутията изненадващо подскочи нагоре. В тайника отдолу нямаше нищо. Затвори я и я постави обратно на бюфета.

Анабел се върна в помещението, оправяйки червената си коса с върха на пръстите. Беше абсолютно спокойна. Той й отправи замислен поглед.

— Свърши ли? — запита го тя, като отиде до масата и взе чантата си. — Надявам се, че ще дойдеш да изпиеш с мен чаша кафе?

Дъфи смачка цигарата си в пепелника.

— Дай го! — каза и протегна ръка.

Веждите й се повдигнаха.

— Само не започвай да се държиш като глупак — рече Анабел, В гласа й имаше едва доловима гневна нотка.

Уилям се приближи до нея.

— Хайде! — грубо настоя той. — Дай ми го!

— Какво означава това? — нетърпеливо се врътна тя по посока на вратата.

— Чакай малко, сестричке. Ние двамата трябва да си поприказваме — произнесе Дъфи с безизразен глас.

Анабел му хвърли един поглед през рамо. Очите й вещаеха буря.

— Първо ще се махнем от това място — рече му. — разговаряме, докато си пием кафето.

Дъфи отиде до вратата и я подпря с широкия си гръб.

— Ще разговаряме тук! — отсече той.