Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Върви в банята — подкани я той.

Тя се надигна от стола. Очите й бяха много зли. „Изглежда възхитително!“ — помисли си Уилям.

— Писна ми! — избухна Анабел, говорейки като в скоропоговорка. — Казах ти истината и няма да получиш нищо. Ясно ли ти е?

Дъфи продължаваше да седи върху подлакътника на фотьойла. Бавно плъзна поглед по нея, присвил устни. Веждите му се повдигнаха.

— Май не разбираш — рече и. — Искам нещото, което си намерила в тази бърлога, и ще го имам.

Тя понечи да възрази, но той я спря с ръка.

— Тихо! Щом не желаеш да ми го дадеш, ще си го взема сам. Как ти се струва?

Анабел полека заотстъпва по посока на вратата. Личеше си как страхът я изпълва. Когато стигна до нея, Дъфи бързо се спусна от мястото си и я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя го удари по носа със свития си юмрук. Уилям и без това беше порядъчно натъртен. Заслони носа си с ръка, опипа го внимателно, погледна пръстите си, за да види дали не се е разкървавил, и се ухили.

— Ами чудесно — каза й. — Щом държиш да е по този начин…

Анабел отново замахна, но той улови китката й. Тогава тя се вкопчи в него — едно ритащо, хапещо и драскащо кълбо от обидена красота. В първия момент Дъфи бе зает да държи ноктите й далече от очите си. С усилие успя да обуздае ръцете й и я обърна. Кръстоса ги пред гърдите й и като стискаше здраво китките на Анабел, застанал зад гърба й, я избута до спалнята и я хвърли по лице върху леглото.

— Слушай, Червенокоске — рече той, леко запъхтян от усилието. — Ще бъдеш ли сговорчива, или ще трябва да стана груб?

— О, как те мразя! — приглушено отвърна тя.

— Хайде!

Анабел притихна за момент, после каза:

— Добре, ще ти го дам.

— Обещаваш ли?

— Да… да, звяр такъв!

Дъфи изсумтя и я пусна. Тя седна с побеляло и измъчено лице. Очите й искряха от омраза. Той се смая, като забеляза колко злобен можеше да бъде нейният поглед.

— Действай! — настоя Уилям, внезапно загубил доброто си разположение.

— Излез от стаята — рече Анабел. — Трябва да се съблека.

Той поклати глава.

— Не се вдетинявай! — отвърна й. — Не ти вярвам.

Тя се надигна от леглото и застана права. Косата й беше разрошена, зелената коприна на дрехите й бе измачкана, а погледът й бе самата враждебност.

— Нямам намерение да се събличам пред мръсник като тебе! — заяви Анабел.

Дъфи отиде до вратата и превъртя ключа. Извади го и го пусна в джоба си.

— Изненадваш ме — рече й. — Не допусках, че си свенлива, но ще се обърна с гръб, разбира се. Само почвай.

Той се отдалечи и се загледа навън през прозореца. Някакъв съвсем тих звук го накара да се обърне рязко. Тя беше почти до него. В ръката си стискаше гърлото на празна гарафа. От израза на очите й му спря дъхът. Когато Анабел с все сила замахна към него, Дъфи бързо се стрелна край стената, избягвайки удара. Стъкленицата се пръсна до него. Тапетът се скъса на мястото, където се беше разбила гарафата, и по пода се посипа мазилка.

Лицето й беше разкривено от убийствена ярост. Той видя малки бели петна от пяна по устните й. Тя започна да го нарича с мръсни епитети. Те се сипеха върху него от нейната спазматично сгърчена уста.

„Сигурно е някакъв пристъп на лудост“ — помисли си Дъфи. Беше толкова шашнат, че заотстъпва заднешком от Анабел. Тя пристъпваше бавно насреща му, свивайки и разпервайки пръстите на протегнатите си ръце. При всяко стискане ставите й побеляваха. Внезапно се хвърли върху него като освободена пружина. Тялото й се стовари отгоре му с цялата си тежест и Уилям политна назад, загубвайки равновесие. Ръката на Анабел го стисна за гърлото с мълниеносно движение. Почувства остра, пареща болка, когато нейните дълги нокти се забиха в плътта му.

Замахна рязко и я удари с юмрук отстрани в челюстта. Не вложи сила, но все пак милувката си я биваше. Анабел клюмна, свлече се на колене и ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му, правейки немощен опит да се задържи. После се захлупи по очи.

Уилям направи крачка назад и извади носна кърпа. Грижливо избърса дланите си, след което я прибра.

— По дяволите! — изтръгна се от него.

Той я вдигна и внимателно я пренесе на леглото. Анабел лежеше отпусната, със затворени очи и дишаше тежко. Дъфи се убеди, че е напълно извън строя, преди да се заеме с обискирането й. Операцията му беше неприятна, караше го да се чувства като подлец, но той я опипа. Дръпна надолу колана й и откри онова, което търсеше — малък бележник, подвързан с червена кожа. Без да губи време да го разглежда на място, просто го пъхна акуратно във вътрешния си джоб, оправи дрехите й и я остави. Излезе от апартамента и повика асансьора от партера. Докато го чакаше да се качи, ушите му бяха наострени за всеки възможен шум от жилището. Изпита облекчение едва когато се озова на улицата. Забеляза един грамаден „Пакард“, паркиран на отсрещната страна на платното. Вътре нямаше никой. Пресече улицата и надникна вътре. Позна, че беше същата кола, която го беше следила. Принадлежеше на Анабел Инглиш.