Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

— Къде е американецът, Джафи?

След непрекъснатите мъчения, на които бе подложена и от последвалата агония на Нан й стана ясно, че няма да може да издържи още дълго. Може би щеше да успее да мълчи още един час, но рано или късно, ако не си поемеше дъх, щеше да се прекърши и да издаде Стийв. Страдайки три часа, тя бе успяла да спечели три часа за него, но оставащите двайсет и шест часа, които се простираха пред нея, преди той да е в безопасност, бяха невъзможно изпитание за издръжливостта й — тя трябваше да спечели време. Трябваше да убеди този мъж, надвесен над нея, че Стийв е някъде далеч от Тудомо. Докато те го търсеха на това място, тя щеше да успее да събере сили да понесе следващата атака върху треперещото си тяло.

— В Далат — прошепна тя и притвори очи.

Преди няколко месеца Стийв я бе завел за събота и неделя в Далат, планински курорт, където хората отиваха, за да избягат от лятната жега в града. Спомняше си мястото достатъчно добре, за да може да лъже убедително.

— Къде в Далат? — попита намръщен полковникът.

— В една къща.

— Чия е къщата?

— На един американец.

— Къде се намира тази къща?

— Третата до гарата, къщата е с червен покрив и жълта входна врата — каза Нан, без да отваря очи, ужасена да не би той да се досети, че го лъже.

Полковникът си пое дълбоко дъх.

— И сега той е там?

— Да.

Полковникът се наведе още по-близо над нея и очичките му просветнаха. Той прошепна нещо толкова тихо, че само Нан го чу:

— И диамантите са у него?

— Да.

Полковникът се изправи.

— Ела — каза той на Лам-Тан. — Доста време изгубихме. Веднага тръгвам за Далат.

Лам-Тан погледна към Нан.

— Тя може да лъже, за да спечели време — каза той.

Лицето на полковника потъмня.

— Не би посмяла! Ако ме е излъгала, на парчета ще я нарежа! — Той хвана Нан за ръката и я разтърси.

— Чуй ме! — изръмжа той. — Лъжеш ли? Гледай това, което казваш, да е истина. Ако разбера, че лъжеш, ще съжаляваш.

Нан едва поклати глава.

Насили се да каже с треперещ глас:

— Истина е. Той е в Далат.

Полковникът отблъсна дребосъка.

— Не лъже — каза той. — Просто вече й е дошло много. Много глупаво от нейна страна, че се съпротивлява толкова дълго. — Той тръгна към вратата, след това се спря и се обърна към двамата мъже. — Дайте й вода и я оставете да почине. Изгасете лампата. Аз се връщам след десетина часа. Тогава ще реша какво да правим с нея.

Нан започна да хълца конвулсивно. Десет часа! Като си почине десет часа дали щеше да издържи останалите шестнайсет?

В кабинета си полковникът каза на Лам-Тан да извика инспектор Нгок-Лин.

— Отивам с него в Далат — каза полковникът. — Като убием американеца и вземем диамантите, аз ще убия инспектора. Ще кажа, че американецът го е застрелял, а като съм се опитвал да защитя инспектора, наложило се е да убия американеца.

— Може да не намерите американеца там — каза Лам-Тан. — Продължавам да мисля, че тя може да лъже.

— Той ще е там — изръмжа инспекторът. — Твоят песимизъм ме отегчава. Тя не лъже.

Лам-Тан се поклони. Не беше убеден, че е така. Той излезе, за да доведе инспектора.

След пет часа тежко шофиране стигнаха до Далат. Пътят бе лош и въпреки, че полковникът непрекъснато подканяше инспектора да кара по-бързо, инспекторът се затрудняваше от мрака и неравния път.

Пристигнаха на гарата в Далат в два часа сутринта. На полковника му беше нужен малко повече от половин час, за да се убеди, че край гарата няма къща с червен покрив и жълта входна врата.

Обхвана го такъв бяс, когато разбра, че Нан го е излъгала, че инспекторът се стресна. За късмет на Нан тази механична ярост правеше рационалното възприемане на света съвсем невъзможно. Единственото му желание беше да се върне в Сайгон колкото е възможно по-скоро и да спипа тази жена, която бе посмяла да го прати за зелен хайвер. Ако се бе замислил малко, той щеше да иде в първия полицейски участък и да поръча на Лам-Тан веднага да започне да измъчва Нан, но в този момент не бе в състояние да мисли.

Той се качи в колата и изкрещя на инспектора веднага да се връщат в Сайгон. Инспекторът караше с най-високата скорост, която смееше да вдигне, но това не беше достатъчно. Изведнъж полковникът му изрева да спре и да слезе от шофьорското място. Той самият седна на волана и следващите трийсет километра инспекторът седя парализиран от страх, докато колата се носеше лудо по виещия се път със скорост, която предвещаваше нещастие.