Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

— Страхотни са, нали? — каза той. — Погледни ги! Ще ми бъде мъчно да ги продам. Ще подбера най-хубавите и ще дам да ти направят пръстен.

Усещайки диамантите върху кожата си, тя изпита същото чувство, обхванало я някога, когато лежеше във високата трева и по крака й се бе плъзнала змия. Тогава тя бе скочила с писък. Сега, поради удоволствието, което той изпитваше при вида на диамантите върху голите й гърди, тя се пребори с ужаса и овладя импулса си да скочи с писък.

Но не можа да прикрие внезапното стягане на мускулите си и Джафи, озадачен, събра диамантите и ги прибра обратно в кутийката.

— Не зная дали изобщо някога ще се науча да те разбирам, Нан — каза той. — В един момент ти си спокойна и щастлива, а в следващия си изплашена до смърт. Много бих искал да зная какво става в главичката ти.

Тя прокара ръка между гърдите си, сякаш искаше да изтрие спомена за диамантите.

— Понякога и аз се чудя какво става в главата ти, Стийв.

— Сигурно. — Той погледна диамантите още веднъж, преди да сложи капака на кутийката. — Тези камъни ми носят повече радост от всичко на света. Освен теб.

— Радвам се.

Тя стана от леглото. Нямаше да понесе разговор за диамантите дори още един миг. Ако не бяха тези студени камъни, Хаум щеше да е жив и този кошмар, който сега преживяваха изобщо нямаше да се случи.

— Трябва да се обличам. Не искам да изпусна автобуса.

— Има време. — Той се протегна на леглото и запали цигара, докато я наблюдаваше как се облича. Когато отиде до огледалото, за да си оправи косата, той й каза: — Разбираш какво трябва да направиш, нали, Нан? Не трябва да има никаква грешка. Блеки ще дойде да те вземе утре вечер в десет часа. Той ще те докара до стария храм. Аз ще съм там в единайсет. Не вземай много неща… просто една чанта. Като стигнем в Хонконг ще ти купя всичко, което ти е нужно.

— Разбирам.

Тя остави гребена си в чантата, след това извади от нея някакъв малък предмет и се приближи до Джафи. Седна на ръба на леглото и го погледна сериозно.

— Искам да го задържиш докато пак се срещнем.

— Какво е това?

Тя взе ръката му и постави предмета в нея. Той се намръщи и го вдигна пред очите си, за да го разгледа. Беше малък Буда, гравиран върху слонова кост.

— Беше на баща ми — каза тя. — Ще те пази от беда. В него има голяма сила, Стийв. Дръж го у себе си. Докато е у теб няма да ти се случи нищо лошо.

Той се трогна от простичката й вяра.

— Ще го пазя — каза той. Изобщо не му мина през ум каква голяма жертва прави тя, като му дава малкия Буда. Бе носила фигурката със себе си през целия си живот. От нея, черпеше сила и спокойствие. Разделяйки се с нея тя му даваше най-ценното, което имаше. Остави фигурката на Буда на масата до часовника си. — Е, мила, още малко остава. — Той стана и я прегърна. — Ще те чакам. Не бъди толкова сериозна. Всичко ще бъде наред.

— Да. Трябва да вървя. — Тя докосна лицето му с пръсти, след това се наведе напред и го целуна по устните. — Довиждане, Стийв.

Той я изпрати до вратата.

— Ще се видим след трийсет часа и петнайсет минути — каза той и й се усмихна. — Довиждане дотогава. — Прегърна я, после се дръпна назад и я проследи с поглед, докато бързо слизаше по стълбите.

Тя не се обърна назад.

Той отиде до прозореца и я видя как се спуска по прашния път. Възхищаваше се на красивата й стойка и на начина, по който държеше главата си.

По време на пътуването към Сайгон, съзнанието на Нан бе обхванато от ужас, неувереност и нерешителност. Без силата и вярата на Стийв, които я подкрепяха, тя се чувстваше изгубена и сама.

Каза си, че след като приготви вечерята за братята си, ще иде в пагодата на Дакао и ще прекара нощта в молитви. Щеше да запали четири свещи. Съжали, че бе дала фигурката на Буда на Стийв. Той едва ли щеше да я оцени, а без нея, тя се чувстваше изгубена.

Зарадва се, когато най-накрая автобусът пристигна на Централния пазар. Тръгна забързана по тротоара, пълен с търговци на китайска супа, сок от захарна тръстика и сушено месо. Един от търговците размаха пред очите й препарирана змия и се ухили, когато тя извърна глава и ускори крачка.

Вечерното слънце припичаше. Улицата, претъпкана с коли, рикши и велосипеди, бе в непрекъснато движение, което опъваше нервите й до крайност.

Приближавайки към дома си, тя не забеляза черния Ситроен, паркиран на няколко метра от входа. Инспектор Нгок-Лин седеше в колата, до него бе един цивилен полицай. И двамата пушеха. Инспекторът нервно поглеждаше часовника си. Беше шест часа и една минута.