Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

В момента, в който вратата се затвори, Блеки скочи и отиде до прозореца. Внимателно погледна през спуснатите щори. Ситроенът беше на улицата. Не можа да види кой е в него, но явно този някой пушеше. От отворения прозорец се издигаше спирала от тютюнев дим.

Какво означаваше това? — питаше се той. — Защо го следяха? Дали подозираха, че е във връзка с Джафи? Или просто го наблюдаваха с надеждата, че ще ги отведе при Нан? Или може би това нямаше нищо общо с Джафи?

Той се дръпна от прозореца, извади носната си кърпичка и избърса лицето си. Усети как по гърба му полазват тръпки. Ако не беше този плъх Йо-Йо, само след десет минути той щеше да излезе да купи пистолета и заглушителя. Ако го бяха спипали в този момент, щяха да го окошарят за две години.

Бавно се върна до бюрото си и седна. Щеше да е най-добре да остане в кабинета си. Ю-Лан можеше да иде за пистолета. Със завист си помисли за Чарли, който бе в безопасност в самолета за Пном Пен. Дали да предупреди Чарли, че полицията ги следи? Поколеба се, след това реши да изчака още малко. Може би това нямаше нищо общо с Джафи. Може би някой се бе разприказвал за онази сделка с валута, която бе станала преди две седмици. Може би полицията го наблюдаваше заради това.

Стана, отиде до шкафа и си наля едно силно уиски, след това се върна на бюрото си и набързо написа една бележка. Извади от портфейла си няколко банкноти, сложи ги в един плик заедно с бележката, запечата плика и го адресира.

След това отиде в салона за танци, където Ю-Лан подреждаше цветя.

— Занеси това писмо на Фет Уо — каза й Блеки. — Вземи пазарска кошница със себе си. Купи плодове и зеленчуци. Фет Уо ще ти даде пакет. Сложи пакета под плодовете и зеленчуците и се върни.

— Какво ще има в пакета? — попита Ю-Лан, а в очите й имаше тревога.

— Не е твоя работа — каза Блеки. — Иди веднага, въпросът е много спешен.

Ю-Лан се поколеба, но като видя, че той не е в настроение и няма да приеме никакво неподчинение, отиде да вземе кошницата.

Блеки се върна в кабинета си. Довърши уискито и се почувства по-спокоен. Застана на прозореца и видя Ю-Лан да върви забързано по улицата към ресторанта на Фет Уо. Никой не тръгна след нея. Мъжът в ситроена продължи да си пуши. Блеки зачака до прозореца. Двайсет минути по-късно Ю-Лан се върна с пълна кошница. Той я пресрещна на входа на клуба.

— Взе ли го? — попита я.

Тя остави кошницата, вдигна някои зеленчуци и измъкна изпод тях здраво стегнат пакет в бежова хартия, завързан с канап.

— Какво става? — попита тя. — Тревожа се. Ти си намислил нещо. Не можеш ли да ми кажеш?

Той пое пакета.

— Не, — каза. — Това е мъжка работа.

Влезе в кабинета си, затвори вратата, заключи я и отвори пакета. Трийсет и осем милиметровият пистолет със заглушител му хареса. Провери магазина, след това отиде до сейфа си и заключи пистолета.

Още два дни, помисли си той. След това диамантите ще са наши. Струваше му се, че това е цяла вечност. Ситроенът продължаваше да стои на мястото си.

Докато наблюдаваше колата и се чудеше какво ли означава това внимание от страна на полицията, инспектор Нгок-Лин стоеше пред бюрото на полковника и докладваше най-подробно за мъртвия полицай, намерен в канавката на пътя за Тудомо.

Беше три и половина. Току-що бяха намерили тялото на полицая. Той бе изчезнал, откакто го бяха изпратили от полицейския пост да проследи колата на Блеки Ли. Инспекторът не можеше да реши дали полицаят е бил убит от бандити или от Джафи.

Полковникът не проявяваше никакъв интерес към мъртвия полицай. Същата сутрин той бе имал доста смущаващ разговор с Лам-Тан. Лам-Тан го бе предупредил, че времето му бързо изтича. Един от шпионите на Лам-Тан в президентството му бе казал, че групата, която се противопоставя на генерала, най-накрая е успяла да го убеди да вземе мерки срещу него. До края на седмицата щяха да го свалят от поста шеф на Службата за сигурност. Щяха веднага да го освободят, но човекът, който щеше да поеме поста, бе в Париж и до неговото завръщане след три дни, не можеха да вземат никакви мерки срещу полковника.

Три дни! — мислеше си полковникът, и слушаше разсеяно доклада на инспектора. Ако този слух се окажеше верен, значи му оставаха само три дни, за да се добере до диамантите и да се измъкне от страната.

— Къде е това момиче за танци? — попита той. — Още колко ще трябва да чакам?

— Тя ще се прибере у дома си около шест — каза инспекторът. — В шест часа и десет минути тя ще бъде в тази стая.