Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

— Не зная. — Този път го каза без колебание.

— Къде бяхте днес следобед?

Внимавай, каза си Нан. Много, много внимавай.

— Отидох на разходка.

— Къде?

— Просто се разхождах.

Полковникът си взе цигара. Запали я, без да откъсва очи от момичето.

— Чуй ме добре — каза той. — Зная, че ме лъжеш. Ще намеря американеца. Ти знаеш къде е той. Ако ми кажеш къде се крие, когато го намеря, ще те освободя и ще можеш да се върнеш при семейството си. Ако не ми кажеш, насила ще те принудя да проговориш. За държавата е важно този американец да бъде открит. За държавата няма никакво значение какво ще стане с теб. Има най-различни начини да се накара и най-упоритият човек да ни каже това, което искаме да знаем. Ще си спестиш много страдание, ако ни го съобщиш веднага. Ако упорстваш, ще те предам на няколко мъже, които са експерти в принуждаването на хора да проговорят. Ясно ли ти е?

След двайсет и четири часа, помисли си Нан, Стийв ще бъде в безопасност. Ако мога да издържа и да не кажа нищо дотогава, те няма да могат да го стигнат. Двайсет и четири часа! Мисълта за тези дълги часове, които се простираха пред нея като цяла вечност, я накара да изстине от отчаяние.

— Ясно ли ти е? — попита полковникът.

— Да.

— Много добре. — Той се надвеси още малко напред. — Къде е американецът, Джафи?

Тя повдигна глава и го погледна право в очите.

— Не зная.

Полковникът изгаси цигарата, след това натисна едно копче, встрани на бюрото си.

Последва дълга пауза, през която той започна да разглежда някакви документи пред себе си. Лам-Тан се изправи и му донесе папката. Остави я пред полковника.

— Просто трябва да се подпишете тук, сър — каза той. — Нещо съвсем незначително.

Нан усети, че по лицето й се стичат сълзи. Тя ги изтри с опакото на ръката си. Вратата се отвори и тя замръзна. Влязоха двамата дребни мъже, които бяха удавили Донг Хам в кофата с вода. Застанаха до вратата и зачакаха.

Полковникът подписа документа и подаде папката на Лам-Тан, който се върна до бюрото си, след това погледна към двамата мъже.

— Тази жена има информация, която ми е нужна много бързо — каза той. — Отведете я и прекършете ината й. Работете бързо, но каквото и да й направите, за да я накарате да проговори, внимавайте да не умре.

Когато двамата мъже тръгнаха към нея, Нан започна да пищи.

Полковник Он-дин-Кук довършваше вечерята си от раци и китайско вино. От време на време поглеждаше часовника на бюрото си. Беше девет без двайсет.

Жената бе в ръцете на неговите хора от три часа. Фактът, че информацията, която очакваше, още не му бе предадена, определено го учуди. Досега хората му извличаха нужната информация от жертвите си много по-бързо. Закъснението го ядоса, но той имаше вяра в хората си. Ядосваше се на жената и на нейния инат. Е, тя обаче, плащаше скъпо за този инат. Неговите хора не знаеха милост. Никак не му се искаше да е на нейно място.

Той дръпна купата встрани и се пресегна за ябълка. Изтри я в ръкава си, преди да забие зъби в нея. Дъвчеше бавно и се наслаждаваше на вкуса й, когато се почука на вратата и влезе Лам-Тан.

— Жената е готова да говори — каза той. — Искате ли да я разпитате лично?

Полковникът пак отхапа от ябълката.

— Тя много се забави. Каква степен на жестокост бе използвана?

— Максималната — каза Лам-Тан. — Знаехме, че искате информацията бързо, поради което бе подложена на непрестанен натиск. Предаде се едва преди няколко секунди.

Полковникът дояде ябълката, после бутна стола си назад и се изправи.

— Ще я разпитам лично — каза той. — Ела с мен.

Излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора, после по стълбите, към стаята, където разпитваха затворниците.

Стаята беше малка — подът и стените бяха покрити с бели плочки. В средата имаше стоманена маса, закована към пода, под силната лампа.

Нан лежеше на масата. Китките и глезените й бяха хванати с каишки. Очите й бяха затворени. Лицето й бе сбръчкано и зеленикавожълто. Дишаше на пресекулки, треперейки.

Двамата мъже бяха клекнали един до друг встрани от нея. И двамата изглеждаха потни и отегчени. Когато полковникът влезе, те се изправиха.

Той се приближи до Нан и я погледна.

— Е? Къде е американецът, Джафи?

Очите на Нан бавно се отвориха: бяха помътнели, сякаш бе в полусъзнание. Тя измърмори нещо, което полковникът не можа да разбере.

Един от мъжете се приближи и я удари по лицето. Очите й се отвориха по-широко и тя се сви. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.