Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Не мина много време и катастрофираха. Излизайки от един завой с невъзможна скорост, колата изведнъж занесе, предната дясна гума се спука и предницата се заби в планинския склон.

Въпреки че и двамата мъже бяха страшно разтърсени, никой от тях не бе ранен. Трябваха им само няколко минути, за да се съвземат. Но като огледаха внимателно колата, веднага им стана ясно, че тя е в такова състояние, че няма да може да се оправи.

Катастрофата бе станала в един доста пуст участък от пътя. На инспектора му бе ясно, че няма никакъв шанс по това време да мине някоя кола. Най-близкият полицейски пост бе на четирийсет километра. Нямаше какво друго да правят, освен да седнат край пътя и да чакат докато мине първата кола откъм Далат.

Двамата мъже чакаха седем часа преди един стар, раздрънкан Ситроен, каран от китайски селянин, да се появи с пухтене по стръмния планински път. Вече беше десет часа и от жегата чакането бе станало направо отвратително.

Полковникът не бе казал нищо на инспектора, докато чакаха. Той седеше на един камък, пушеше цигара след цигара, а жестокото му жълтеникаво лице бе застинало в такава гримаса, че кръвта на инспектора просто се смръзна.

Трябваха им още два часа, за да стигнат с пухтящия Ситроен до най-близкия полицейски пост. Инспекторът се обади и нареди веднага да им изпратят бърза кола.

Полковникът не предаде никакво съобщение за Лам-Тан. Сега той искаше лично да се разправи с Нан. Нищо друго нямаше да утоли желанието за мъст, което клокочеше у него. Пристигнаха в Главната квартира на Службата за сигурност в един и половина. Той освободи инспектора, след това отиде в апартамента си, взе си душ и си облече друга униформа. Обядва. Едва овладяната му ярост и изражението на лицето му ужасиха прислугата.

Лам-Тан, който бе чул, че господарят му се е върнал, влезе в стаята, докато полковникът още се хранеше.

Полковникът вдигна глава. С пълна уста той изсъска:

— Махай се!

Стреснат от налудничавите пламъчета, които се прокрадваха в налетите с кръв очички, Лам-Тан бързо излезе заднишком от стаята.

В два и двайсет полковникът завърши обеда си. Стана. С дебелите си, несигурни пръсти, той разкопча лъскавите копчета на куртката си, свали я и я хвърли на един стол. След това отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Оттам с тежки, премерени стъпки се отправи към стаята, където Нан лежеше закопчана за стоманената маса.

Двамата екзекутори клечаха от двете страни на вратата. Като видяха полковника, бързо се изправиха.

— Почакайте тук, докато ви повикам — каза той.

Отвори вратата, влезе и я затвори след себе си. Ръката му заопипва стената докато намери ключа за лампата.

Нан бе заслепена от ярката, жестока светлина, която остро светна в очите й. Тогава видя полковника да я гледа. От изражението на лицето му й прилоша.

Стийв! Стийв! — лудо мислеше тя. — Ела и ме спаси! Моля те, ела да ме спасиш!

Но тя знаеше, че Стийв няма да дойде. Това бе моментът, който бе чакала, докато лежеше в тъмното, сигурна, че неизбежно ще настъпи. Това бе моментът, за който се бе опитвала да спечели време, да събере сили, за да мълчи.

Тя мобилизира цялата си воля.

Няма да успее да ме накара да проговоря, каза си тя. Каквото и да ми направи, ще мълча. Искам Стийв да се измъкне. Искам той да бъде щастлив. О, Стийв, Стийв, Стийв, не ме забравяй! Мисли си понякога за мен. Моля те, моля те, не ме забравяй.

В момента, в който полковникът се наведе над нея и сложи ръцете си отгоре й, тя започна да пищи.

Отвън пред стаята, двамата екзекутори пак бяха клекнали до вратата. Нищо не можеше да ги смути, защото стаята, в която бе влязъл полковникът, беше звукоизолирана.

В два и половина на летището пристигна самолетът от Пном Пен.

Блеки Ли седеше в колата си и чакаше брат му да мине митницата и паспортната проверка. Трябваше да положи съвсем съзнателно усилие да не гледа към другата страна на паркинга, където бе черният Ситроен. Колата го бе проследила от клуба. Бе успял да разпознае двамата детективи в нея. Знаеше, че са от Главната квартира на Службата за сигурност.

Той не се тревожеше особено, въпреки че се бе изнервил, че го следваха навсякъде, където отидеше. Ако имаха нещо срещу него, мислеше си той, нямаше да си губят времето, като го следят. Просто щяха да го арестуват. След като бе изкарал дотук, нямаше да го накарат да избяга. Отначало си бе помислил да избяга с хеликоптера с Чарли и Джафи, но това би означавало да изостави не само клуба, но и Ю-Лан. В този клуб бе вложил твърде много пари, за да го напусне щом се мернеше първата опасност.