Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

— Боли ме, господин Джафи — каза Блеки с несигурен глас. Сега си даде сметка с каква лекота Джафи е убил прислужника си. Силата на тези стоманени пръсти го ужаси.

Джафи го пусна.

— Дал съм ти три диаманта. Когато стигна в Хонконг, ще ти дам останалите пари, но дотогава няма да получиш нищо повече.

Мозъкът на Блеки работеше бързо. С тези три диаманта, той имаше повече от четири хиляди долара. Щяха да стигнат, за да се плати на пилота и да се купи самолетен билет за Чарли. Усети, че е опасно да притиска Джафи повече. Направи се, че се колебае, после се усмихна и повдигна тлъстите си рамене.

— Защото ти имам доверие, господин Джафи, значи се договорихме — каза той. — Ще трябва да доплатя разликата от джоба си, но за теб ще го направя.

— Гледай да го направиш — каза Джафи зловещо. — Не забравяй, заловят ли ме, повличам те със себе си.

— И дума да не става, няма да те заловят.

— От теб зависи. — Последва пауза, след това Джафи продължи. — Какъв е сценарият?

— Сега се връщам и уреждам всичко — каза Блеки. Той леко разтри наболяващото го рамо. — Бъди готов за тръгване вдругиден. Или аз ще дойда, или брат ми, и ще те вземем с моята кола. Ще те закараме на предварително уговорено място, където хеликоптерът ще може да кацне. Не тук — прекалено е близо до полицейския пост. Ясно ли е?

Джафи кимна.

— И ти ще доведеш Нан?

— Ще я доведа.

— Добре, четвъртък вечерта в единайсет с Нан.

Блеки проследи как огромният американец излиза от колата, след това запали мотора.

— На теб разчитам — каза Джафи, като се наведе да погледне през прозорчето на колата. — Запомни какво ти казах — ако ще потъваме, ще потъваме заедно.

Блеки усети безпокойство. Изведнъж страшно му се прииска да няма нищо общо с тази работа. Работата можеше да се провали. Спомни си предупреждението на брат си за взвода за разстрел. Усети как по лицето му избива пот.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Можете да разчитате на мен.

Изкара колата на заден през портата на храма, обърна я и я насочи по тясната алея към шосето.

Полицаят, чието име бе Дин-Буонг-Кун бе пристигнал задъхан няколко минути преди това и сега лежеше във високата трева, а велосипедът му бе скрит зад високите стъбла на бамбука. Видя как колата на Блеки завива надясно и бързо се отдалечава в посока към Сайгон. Кун знаеше, че на пет километра по-надолу има друг полицай, който чака да поеме Блеки и да го проследи до полицейския пост. Погледна към храма и се зачуди какво ли е правил Блеки сред тези развалини. Почуди се дали да иде там, но нямаше фенерче и едва ли щеше да успее да види нещо. Тази работа трябваше да стане на следващата сутрин.

Тъкмо се готвеше да се изправи, когато острият му слух долови някакво движение. Той се долепи до земята, без да откъсва поглед от храма.

Без да усети, че го наблюдават, Джафи излезе през портата на храма и се спря, като се опитваше да си спомни къде е оставил велосипеда. Нощта бе тъмна, виждаха се няколко бледи звезди, но луната бе скрита зад плътни облаци.

Още два дни, мислеше си Джафи, и след това Хонконг! Сега се чувстваше уверен, защото бе успял да сплаши Блеки да побърза да организира нещата. Тревожеха го диамантите, които бе дал на Блеки. Преди да му плати и един долар, щеше да даде да му оценят останалите диаманти. Блеки нямаше да го измами толкова лесно.

Без да мисли много, той извади цигарите си и запали една.

Кун го наблюдаваше. Видя пламъчето на клечката, масивните очертания на Джафи, дебелите устни, зад които се виждаха зъбите му.

Ръката му се плъзна към кобура на пистолета, откопча го и стисна дръжката.

Това бе американецът, Джафи, каза си той. Нямаше как да се сбърка високия му ръст. Сержантът от полицейския пост му бе дал ясна заповед.

— Този човек е въоръжен и опасен. Стреляте на месо.

Пистолетът лесно се измъкна от кобура. Кун го повдигна и го насочи. Това щеше да е труден изстрел — на шейсет метра и при това се виждаше само едно черно очертание. За кой ли път в кариерата си Кун усети внезапно съмнение, че няма да улучи целта. Винаги бе сред средните стрелци, а това щеше да е труден изстрел дори за спец.

Той запълзя напред, като се провираше сред високата трева като змия, вдигнал главата си толкова, че да може да следи Джафи.

В този момент Джафи си мислеше за Нан. До края на седмицата щяха вече да са заедно в Хонконг, каза си той. Щяха да се настанят в някой от най-хубавите апартаменти на хотел „Пенинсюла“. Щяха да се хранят в грил „Паризиен“. Кралски скариди, помисли си той, такова нещо изобщо нямаше в Сайгон.