Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

— Хамбли, военна полиция — каза лейтенантът и отдаде чест. — Мога ли да вляза за момент?

Тя отстъпи назад и леко изпъна дългите си, красиви пръсти. Носеше гълъбова роба дълга до земята с цепки от двете страни до средата на бедрата й. Дългите й, изящни крака бяха боси, с цвят на стара слонова кост. Под сивата коприна се очертаваха твърдите й гърди. Явно под робата беше гола.

Той влезе в дневната. На масичката лежеше сутрешният вестник. До него имаше поднос с чашка и чинийка, кафеник и полупълна бутилка с коняк „Реми Мартен“.

Ан Фай Уа седна на страничната облегалка на голям кожен фотьойл. Хамбли с мъка отклоняваше погледа си от краката й, които се виждаха през разтворената цепка на робата.

— Желаете ли нещо? — попита момичето и повдигна нарисуваните си вежди.

Хамбли се стегна.

— Четохте ли вече вестника?

Той се наведе напред и почука с пръст заглавието, с което се обявяваше отвличането на Джафи.

— Хмммм.

Тя кимна и с нежния си пръст започна да върти една къдрица на врата си.

— Познавахте ли Джафи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Имал е приятелка — виетнамка, която е работела като платена компаньонка за танци. Опитвам се да я намеря. Дали случайно не знаете къде живее?

— Може би.

Хамбли се раздвижи. Черните бадемови очи го разсеяха. Тя го оглеждаше като фермер, който ще купува бик за разплод.

— Какво означава това? Познавате ли я или не я познавате?

Тя се наведе напред, за да си вземе цигара. Гърдите й опнаха копринената материя. Сложи цигарата между изрисуваните си устни и го погледна в очакване.

Хамбли затършува за запалката си, намери я и с мъка я запали. Докато палеше цигарата й, се ядосваше, че е объркан и се държи като тийнейджър.

— Опитваме се да проследим пътя му до момента, когато е бил отвлечен — обясни Хамбли. — Смятаме, че това момиче може да ни помогне.

— Ако можеше да ви помогне, тя вече щеше да ви се обади, нали така?

— Не непременно. Може би не иска да се замесва в цялата тази история.

Ан Фай Уа вдигна вестника и го погледна.

— Виждам, че дават награда. Ако ви кажа коя е тя, ще ми дадат ли наградата?

— Може би. Наградата се изплаща от Службата за сигурност. Ще трябва да говорите с тях.

— Не искам да говоря с тях. Предпочитам да говоря с вас. Ако ми дадете 20 000 пиастри, ще ви кажа коя е тя.

— Значи я познавате?

Изрисуваните вежди пак се повдигнаха.

— Може би.

— Не е в моя власт да ви платя парите — каза Хамбли. — Но ще придвижа молбата ви по съответните канали. Коя е тя?

Ан Фай Уа повдигна рамене.

— Забравила съм. Много съжалявам. Това ли е всичко? Моля да ме извините.

— Виж какво, драга — каза Хамбли и изведнъж влезе в ролята на сурово ченге. — Можеш да избираш, но ще кажеш или на мен, или на Службата за сигурност. Ще кажеш или на мен, или на тях!

Изражението на Ан Фай Уа остана непроменено, но бързият й ум веднага усети опасността. Ако този американец кажеше на Службата за сигурност, че според него тя има някаква информация, веднага щяха да я отведат в Главната квартира и да я разпитат. Знаеше какво се случва на хора, които нямат особено желание да говорят. Нямаше намерение да се остави да й нашарят гърба с бамбукови пръчки.

— А наградата?

— Казах ти, че ще придвижа молбата ти по съответните канали. Не мога да обещая нищо, но ще положа всички усилия.

Тя се поколеба. Погледна го и като видя решимостта му, каза:

— Името й е Нан Ли Куон. Не зная къде живее. Вуйчо й се занимава с предсказване на бъдещето край гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует.

— Благодаря — каза Хамбли. — Как изглежда вуйчо й?

— Дебел, с брада.

Хамбли вдигна шапката си.

— Ще говоря с него — каза той и тръгна към вратата.

Ан Фай Уа смачка цигарата си и с мудна крачка го изпрати до вратата.

— И няма да забравите за наградата, нали, лейтенанте?

— Няма да забравя.

— Може би ще ми се обадите някоя вечер?

Той й се усмихна широко.

— Може и да се обадя.

Тя хвана най-горното копче на униформата му и започна да го разглежда. Лицето й бе съвсем близко до неговото.

— Вуйчо й няма да се появи около гробницата преди три часа — каза тя. — Имате достатъчно време. Може би ще пожелаете да останете малко?

Хамбли леко отстрани ръката й. Докосването на хладните й пръсти накара сърцето му да забие по-силно. Тя бе определено привлекателна, помисли си той. Искаше му се да остане.

— Друг път, скъпа — каза й той извинително и се усмихна. — Имам работа.

Той полуотвори входната врата, спря се и я погледна още веднъж. Тя го гледаше, без да трепне, а очите й бяха пълни с обещания.