Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Поне бе престанала да се страхува толкова. Беше чела вестниците. Изглежда полицията бе убедена, че Стийв е отвлечен. Нищо не се споменаваше за диамантите. Не можеше да разбере как така са намерили Хаум в канавката, но реши, че това е много добре за Стийв. Нямаше причини полицията да смята, че той е убил Хаум. Чудеше се как ли е минала срещата на Стийв с Блеки Ли. Имаше толкова много неща, които искаше да обсъди със Стийв. Нямаше търпение да се срещне с него!

Джафи също нямаше търпение да я види. Той ходеше напред-назад из малката стаичка и непрекъснато поглеждаше часовника си. Когато чу, че автобусът се приближава, той отиде до прозореца и го видя да спира пред фабриката за лакови изделия.

В автобуса пътуваха съвсем малко хора. Видя как Нан слиза от него. Носеше електриковосиня туника и бели панталони, беше без шапка. Като я видя, в душата му нахлу топлина.

Когато тя влезе в стаята, той я притисна до себе си и докосна лицето й с устни, а тя се притисна до него, усмихната, със затворени очи. Тя го остави да я гали известно време, след това се повдигна на пръсти и го целуна.

— Донесох вестниците — каза тя.

Седнаха на леглото един до друг, тя притисна глава към рамото му, докато той се взираше в лошия шрифт.

Изпита странно чувство, като видя името си напечатано във вестника. Не пишеше нищо ново, освен това, което чу от Блеки предната нощ. Както очакваше, диамантите изобщо не бяха споменати. Един бърз поглед в другия вестник потвърди това.

Но за разлика от Нан той не се подведе от полицейското съобщение, че е бил отвлечен от бандитите и вероятно е мъртъв. Той бе сигурен, че те тайно го издирват и се надяват да го намерят жив. Не можеха да са сигурни, разбира се, дали са го отвлекли или не, но той бе уверен, че някой от властта знае за диамантите и ще продължат да го търсят, докато не се появи убедително доказателство, че той е мъртъв и не могат да се доберат до тях.

— Виждаш — каза Нан, — всичко ще е наред. Те не знаят какво се е случило с Хаум. Не знаят за диамантите. Смятат, че си отвлечен. Това е добре, нали?

— Да, добре е — излъга той. Нямаше защо да я плаши, преди да е станало наложително. Разказа й за срещата си с Блеки. — Той се съгласи да те взема със себе си — завърши Джафи. — Всичко може да се уреди до края на седмицата. Кой знае? След десет дни, може би и по-малко, ние можем да сме в Хонконг.

Видя, че лицето й помръкна.

— Какво има? Нали искаш да дойдеш в Хонконг с мен?

Да, иска да замине с него, каза тя, но трябва да помисли и за други хора, освен за себе си. Майка й, вуйчо й и тримата й братя. За нея не може да има щастие, ако ги остави сами да се грижат за себе си.

Джафи обхвана раменете й с ръка.

— Не се тревожи за това — каза той. — Аз ще се погрижа за всичко. Ще намеря адвокат в Хонконг и ще им уредя месечна издръжка. Веднъж да се измъкнем оттук, аз ще съм богат. Не трябва да се тревожиш за тях, миличка. Ще уредя всичко.

Докато те разговаряха, лейтенант Хамбли и инспектор Нгок-Лин стояха в голямата дневна в къщата на Джафи.

Хамбли бе разгледал цялата вила толкова внимателно, че инспекторът се почувства неудобно.

— Знаех си, че в тази работа има повече от отвличане — каза Хамбли, и погледна инспектора. — Този тип е искал да избяга. Проверих в авиокомпанията „Пан Ам“ и успях да стигна до данните за багажа му, когато е пристигнал тук. Имал е три куфара. Единият липсва. Липсват принадлежностите му за бръснене. Когато е заминавал, той е изтеглил всичките си пари. — Той насочи пръст към инспектора. — Джафи е бягал. Нямал е никакво намерение да се върне обратно тук. Затова е взел колата на Уейд. Мислел е, че с дипломатическия номер ще успее да се измъкне.

Може да се получи много неловка ситуация, помисли си инспекторът. Трябваше да убеди този прекалено умен лейтенант, че греши.

— Искам да бъда съвсем откровен с вас — каза той. — Вие отскоро сте в Сайгон, нали, лейтенанте?

Хамбли го погледна стреснато.

— Какво общо има това?

— Ако не греша, вие сте пристигнали тук преди два месеца. Два месеца са твърде кратък период, за да може човек да разбере манталитета и методите на нашите врагове.

Хамбли се раздвижи. Откакто бе в Сайгон, имаше чувството, че не е достатъчно добре подготвен за работата, която трябваше да върши. Дразнеше се от това, че не говори местния език и през цялото време трябва да ползва преводачи. Непрекъснато се сблъскваше с необяснимия за него манталитет на виетнамците.

— Не ви разбирам — каза той агресивно. — Накъде биете?