Уилям Блати - Димитър

— Той беше ли тук? Влезе ли при гроба?

Мерал разпитваше Тарик, третия пазач, който охраняваше пространството около тях — четириъгълна мраморна стая, изсечена в скалата. Широка метър и осемдесет и висока към два и десет, тя представляваше гробницата на Христос. Светлината от свещите и четирийсет и трите лампи от злато и сребро блещукаше в тъмните очи на Тарик. Той почесваше брадясалото си лице и се взираше в шофьорската книжка на Темеску.

Накрая я върна на Мерал.

— Да, мисля, че беше тук. Май го видях.

— Имаше ли някой с него?

— Да, струва ми се. Със сигурност. Може би.

— Кое от двете, Тарик?

— Да.

— Какво да?

— Имаше някой с него.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Заедно ли бяха?

— Да. Видях ги как влизат и разговарят. Като че ли спореха.

— Спореха?

— Така мисля. Може би. Не съм сигурен. Жестикулираха. Човекът, който беше с него, все се накланяше напред. Шепнеше. Беше възбуден.

— А мъртвият? Мъжът от снимката?

— Беше спокоен.

— Можеш ли да опишеш другия човек?

— Да. Имаше брада.

— Тарик, погледни ме. Каква работа ще ми свърши подобно описание в Йерусалим?

— Не знам какво очакваш да кажа.

— Искам подробно описание.

— Не си спомням.

— Няма ли да го познаеш, ако го видиш пак?

— Може би да, може би не. Напълно е възможно.

— Имаше ли нещо особено в него?

— Не знам.

— Опитай, Тарик.

— Добре. Може би едно нещо. Изглеждаше тъжен. Видях го да плаче.

— Да плаче ли?

— Да. Малко.

— По кое време се случи това?

— Не знам точно. В края на деня. Последните посетители прииждаха в гробницата.

— Двамата заедно ли влязоха?

— Възможно е.

— Възможно?

— Да… може би.

— А мъжът с брадата? Видя ли го да излиза?

— Не знам. Някой ме извика до входната врата.

— Кой?

— Един продавач на фалафел.

Мерал проследи как Тарик се отдалечава. После се наведе и мина през ниския сводест вход. Влезе и се загледа замислено в погребалното ложе. Намираше се на около шейсет сантиметра от пода, а грубият камък отдавна бе покрит с мраморна плоча в розово и бяло. Тя беше гладка и леко затоплена от множеството свещи и лампи, поставени отстрани като светещи стражи. Мерал си спомни за трупа на Темеску и за озадачаващите документи, които беше намерил в апартамента му. Сред тях имаше пощенски плик с марка, адресиран до Темеску. Почеркът беше неизвестен. Вътре пък имаше писмо, но то не бе предназначено за Темеску, а за някой друг. Поне така подсказваше обръщението. Мерал се бе озадачил и от още шест предмета. Пет бяха паспорти — италиански, британски, шведски, камбоджански и американски. Бяха издадени на различни имена, но сред тях не фигурираше това на Темеску. Всичките съдържаха снимки на мъж, който приличаше на него, но не отговаряше на образа от шофьорската книжка. На всяка снимка мъжът изглеждаше по нов начин. Различаваха се дължината и цветът на косата му, както и цветът на очите и кожата, особено на камбоджанския паспорт. Дори дебелината на веждите и релефът на скулите не бяха еднакви. Освен това изразът на лицето от всяка снимка беше толкова уникален, че в някои моменти се създаваше впечатлението за съвършено друга личност. Мерал заключи, че последното важи с особена сила за шестия документ — избеляла албанска лична карта на мъж на име Селча Дечани.

Зуи погледна мрачно към Сандълс, който седеше до Бел на канапето от камилска кожа.

— И какво е правел там? — попита настоятелно Зуи.

Сандълс вдигна безпомощно ръце и поклати глава.

— Не знаем.

— Не знаете? Говорим за най-опасния убиец в историята на вашето управление, а вие нямате понятие защо е тук?

— Виж, изгубихме връзка с него преди години.

— О, стига!

— Наистина, Моше! Той се оттегли! Изчезна!

— Глупости! Призраците не се пенсионират. Просто сменят едно прикритие с друго. Пристигнал е в страната с фалшив паспорт. А решетката за животни на джипа, Бил? Това пък какво означава? Че е смятал да работи в кибуц ли? Стига! Дошъл е, за да изпълни мисия. Искам да знам каква е тя.

— Моше, кълна се, дори не подозирахме, че е тук!

— Да извадя ли отново бонбоните със серума на истината? По-добре внимавай. Могат да унищожат кариерата ви. Човек лесно се пристрастява към тях.

— Благодарим за кафето.

Тази нощ Зуи се прибра в малкия си апартамент близо до брега на морето в Тел Авив. Там живееше с двете си деца и съпругата си, известна в града с това, че е успяла да надхитри смъртта в Аушвиц. Когато приемал колона обречени затворници в газовата камера, надзирателят се вгледал в лицето й и казал на другия, който я довел: „Не, не! Махни я от тук! Махни я! Ужасно прилича на дъщеря ми!“