Уилям Блати - Димитър

Зуи:Как е разположена спалнята й? Наистина ли е убедена, че звуците са идвали от апартамента на Темеску?

Мерал:Не, спалнята й е малко по-отдалечена. Самата тя твърди, че не е сигурна.

Зуи:Да продължим. Споменавате мимоходом (поглежда бележките си) една жена, която също живее в квартала. Медицинска сестра на име Самия…

Мерал:Да, Самия Марун. Познаваме се. Приятелка е на мой приятел. Вървяла по улицата, когато ни видяла да влизаме в сградата. Когато излязохме, стоеше до патрулната кола. Поздрави ни, а после попита какво става. Тя е доста любопитна.

Бел:Тоест клюкарка, сержант?

Мерал:Не, не! Ни най-малко! Всъщност е много мила. Показах й шофьорската книжка със снимката на Темеску и я попитах дали го е виждала. Тя примижа, като че ли не различаваше ясно образа. Снимката наистина е размита. Самия продължи да я изучава, а после придоби разтревожен вид. Погледна ме и отвори уста, за да отговори, но така и не го направи. Просто застина и бързо затвори уста. Все още гледаше разтревожено, а очите й като че ли ме проучваха. Накрая ми зададе въпрос. Тя…

Сандълс:Един момент. Извинете. Това е едно от нещата, за които трябва да сме абсолютно сигурни. Моля, повторете дума по дума какво ви е казала, сержант. Поне доколкото си спомняте сега.

Мерал:Самия каза: „Свързано ли е с убийство или нещо подобно? Някакво наистина сериозно престъпление?“

Зуи:Точно така е записано и в доклада ви. Моля, продължете.

Мерал:Отвърнах, че е напълно възможно. И тогава тя отговори на въпроса ми. Не, не го била виждала. После предложи да се срещнем на питие или кафе същата вечер. Това го няма в доклада.

Зуи:Така е. Излизате ли с нея?

Мерал:Не. Никога не сме били приятели. Но понякога тя иска да се срещаме по един или друг повод.

Зуи:Въпросната вечер срещнахте ли се?

Мерал:Не. Не отдадох особено значение на поканата й.

Зуи:Какво мислите, че й е минало през главата, сержант?

Мерал:Не съм сигурен. Подозирам обаче, че е виждала Темеску.

Зуи:Защо би излъгала?

Мерал:Ами… може да е от онези хора, които просто не желаят да се замесват.

Зуи:Така ли мислите наистина?

Мерал:Всъщност не. Съдейки по маниера и поведението й — както казах, не я познавам добре, — подозирам, че прикрива някого.

Зуи:Ясно. Научихме, че в писмения ви доклад има лек пропуск.

Мерал:Така ли?

Сандълс:Никой от църквата ли не си спомня да е видял мъртвият да влиза при гроба? Не искам да кажа, че това е напълно изключено, но ми се струва смахнато някой да внесе там труп. Човек от църквата би трябвало винаги да стои до входа. Не е ли така? Служител, който да проверява за откачалки с бомби и да следи да не влизат прекалено много хора едновременно.

Мерал:Да, има такъв човек. Всъщност са трима. Работят на смени от по осем часа.

Сандълс:Не е ли нужно да бъдат разпитани? Те могат да потвърдят, че трупът не е бил занесен там. Ще ни кажат дали мъртвият е отишъл в църквата сам или с някой друг.

Мерал:Напълно сте прав. Но вече разпитах двама от тях и никой не си спомня Темеску да е влизал при гроба. Преди да стигна до категорично заключение, исках да говоря и с третия, Тарик Малуф, но той е на гости при близките си в Аман. Връща се днес и ще бъде на смяна довечера. Ще го разпитам и ако е видял нещо съществено, незабавно ще го опиша в допълнителен доклад.

Зуи:Да, бихме искали да ни държите в течение.

Мерал:С удоволствие.

Зуи:Бил? Чарли? Нещо друго? Добре, Дебора, това е всичко. Можеш да си вървиш. Вие също, сержант Мерал. Благодаря ви за помощта. И за търпението. Ще поддържаме връзка.

Мерал:Само още един въпрос. Ще позволите ли?

Зуи:Разбира се. Кажете.

Мерал:Споменахте, че проучвате друга причина за смъртта на Темеску освен рака. Ще ми кажете ли каква е тя?

Зуи:Не. Засега.

Мерал:Още не знаете, така ли?

Зуи:Напротив, но не можем да повярваме.

(Разговорът приключва в 11:06 ч.)

От вътрешността на Божи гроб долитаха приглушени гласове и достигаха до ушите на двамата полицаи, които крачеха бавно отпред с наведени глави. Тихите им стъпки отекваха меко в ромбоидните плочи от розов и черен мрамор, които отразяваха светлините на гигантски свещи. Наоколо се носеха аромат на восък и тамян и шепотът на милиони горещи молитви. Мерал бе излязъл от пансиона в десет и петнайсет, за да не попречи на началото на нощните служби. Бе тръгнал бързо по тясната улица, която някога бе треперила от римските доспехи и ужасяващия тропот на маршируващи войници. Сега се чуваха само едва доловими звуци — жуженето на въртяща се телевизионна антена, тихото потропване на пръсти върху гофрирана ламарина, докато общинските пазачи проверяваха кепенците на магазините, и радостната песен на пекаря. Както винаги, малко преди вечеря той бе изпекъл безплатно хляба на бедните.