Андрю Клаван - Нито дума

Но можеше и да греши. Нали полицията бе проверила сградата? Бяха показали на Елизабет, че къщата е изоставена…

Конрад огледа стаята.

„Не излизай оттам, маршал Дилън, защото те наблюдаваме.“

Протегна ръка и загаси настолната лампа. После прикова очи в прозореца.

„Не излизай оттам…“

Отиде до креслото за пациенти и загаси лампиона до него. Главата му пулсираше, пред очите му се носеха червени облаци. Тръгна към ключа за лампата до вратата.

Можеше и да греши. Не можеше да се обади в полицията, защото можеше да е сгрешил. Ако Джесика не беше там, а Спорт ги видеше…

Конрад натисна ключа и кабинетът потъна в мрак. Но червените облаци продължиха да плуват пред очите му дори в тъмнината. Той надникна през тях към прозореца.

Ако грешеше, щеше да му се наложи да се върне тук навреме. Най-късно до полунощ. Трябваше да излезе и да се върне, без да го видят. Да се върне навреме, за да чака похитителите да изпълнят обещанието си и да му върнат дъщерята. А дори и да беше прав…

Ако беше прав и Спорт държеше Джесика там, тогава Конрад трябваше да стигне до нея колкото се може по-бързо. Трябваше да я изведе оттам преди Спорт да провери номера и да реши, че вече не се нуждае от заложничка. Само ако я откриеше навреме, можеше да повика полицията на помощ.

Но времето течеше ужасно бързо. Налагаше се да действа бързо.

Конрад тръгна напред в тъмнината, като леко провлачваше десния си крак. Червените облаци избеляха. Той вървеше с протегнати пред себе си ръце. Заобиколи канапето за психоанализа. Пръстите му докоснаха стената и напипаха дървените капаци на прозореца.

Той ги отвори и погледна навън в шахтата.

Тук със сигурност не наблюдаваха. По дяволите, когато капаците бяха затворени, повечето хора дори не знаеха, че този прозорец съществува.

„Не излизай навън, маршал Дилън.“

А дори и да го знаеха, той водеше само към шахтата и затворената алея между тази сграда и онази на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Стената на съседната сграда се издигаше двайсет етажа нагоре. Там също имаше малки прозорчета към шахтата, но долните бяха затворени. Нямаше да е лесно. Трябваше да разбие едно от прозорчетата и да проникне в сградата през него. А после да се измъкне от нея, без да го видят. Похитителите нямаше да наблюдават и съседната сграда.

Конрад облиза пресъхналите си устни. Стомахът му се сви. Сети се за кръвта на седалката на колата си. Кръвта на Елизабет. Не беше смятал, че похитителите наблюдават и колата му.

Остана до прозореца неподвижно. Задиша тежко и се вторачи в шахтата.

Можеше и да греши.

Представи си Джесика. Видя я просната на пода в нощничката на сърчица. Видя падналата по лицето й коса — същата на цвят като неговата. Видя стъклените й очи, които надничаха изпод рошавите кичури.

„Защо не дойде, татко?“

Припомни си кръвта на Елизабет.

„Татко?“

Конрад кимна и прошепна:

— Идвам, скъпа.

Полицаите се втурнаха към Елизабет.

— Дайте й малко въздух — каза един от мъжете.

— Съвзема се — обади се друг.

Гърбовете на мъжете блокираха пътя на Аги. Лицата на полицаите бяха сериозни.

— Задръжте я.

— Внимавайте да не се нарани.

После, сред струпаните мъже, заговори тънък женски глас.

— Какво? Какво? Моля ви, аз…

— Моля ви — каза Аги и докосна един полицай по рамото.

Мъжът се обърна към нея. Беше детектив с маслинена кожа и вълниста коса.

— Моля ви — повтори Аги.

Детективът отстъпи, за да й направи път. Тя се пъхна сред мъжете и чу гласа на жената по-ясно.

— Не мога… не мога да се справя с това. Не мога да се справя с това, моля ви. Не мога. Моля ви.

Думите й излизаха все по-бързо. Жената повтаряше едно и също.

— Не мога да се справя с това.

В гласа се долавяше силна паника.

— Моля ви — каза Аги. — Плашите я. Позволете ми…

Тя се опита да мине между двама полицаи, за да стигне до младата жена, чийто глас звучеше все по-истерично.

— О, Господи, моля ви! Страх ме е. Моля ви. Ужасно ме е страх. Моля…

Агата докосна мъжа пред себе си. Той се отмести настрани и тя влезе в кръга, където видя жената. Елизабет. Неговата Елизабет. Видя русата й коса и изцапаното с кръв чело. Жената се мяташе диво. Очите й бяха широко отворени и се стрелкаха неспокойно по лицата на полицаите.

— Моля ви — високо каза Агата. — Моля ви. Отдръпнете се. Ужасявате я. Не можете ли да й свалите белезниците?

Най-после тя застана близо до момичето и го огледа. То стоеше на колене, а полата на роклята му се разстилаше около него. Полицаите го държаха за ръцете, а главата му се мяташе наляво-надясно в паника. Косата му се спускаше над очите.