Андрю Клаван - Нито дума

Продължаваше да копае упорито. След цели девет години от чамовия ковчег сигурно не бе останало абсолютно нищо. Щеше да намери само кости.

— Луд ли си? — запита се тихо той. — Ти тъп, откачен шибаняк. Как можа да повярваш в това? Как можа да повярваш, безмозъчна жабо? Ти си едно абсолютно нищо. Нищо.

Всичко или нищо. Или пък всичко за нищо.

Копаеше. Лопатата почукваше тихо по малките камъчета.

„Ти си едно нищо! Никой! Господин Важна клечка, а си тъпо лайно, кръгла нула! Мъртвец, застанал в гроба на мъртвец!“

Продължаваше неуморно. Дупката бе два метра широка и половин дълбока, когато започна. Вече бе изкопал около метър и петдесет. И през цялото време си мислеше: „Всичко за нищо. Всичко за нищо“.

Когато катерът го върна, Спорт влезе в бараката на надзирателите. Използва малката баня, за да се измие и да смени дрехите си. Почисти мръсотията от ръцете си и се напръска с дезодорант. Натъпка старите си дрехи в чувал за боклук. Облече чисти джинси, тениска на сини и бели райета и джинсово яке. После се среса грижливо. Само тънката следа от кал дълбоко под ноктите му показваше, че е копал.

Излезе от бараката. Техникът и пазачът го чакаха отпред. Той им подаде по един плик с хиляда долара вътре. Двамата мъже поклатиха сериозно глави.

— Сбогом, Спорти — каза пазачът. — Надявам се да си намерил онова, което търсеше.

Техникът не проговори.

Спорт ги остави и тръгна към улица „Фордхам“, където беше паркиран белият му шевролет. Натовари нещата си в багажника и седна зад волана. Зави зад ъгъла и потегли по авеню „Сити Айланд“.

Шевролетът се движеше бавно по празната улица. Спорт гледаше яхтите, ресторантите с морски дарове, дървените къщички на моряците, които се издигаха от другата страна на авенюто. Червените и зелените светлини на светофарите грееха ярко пред него. Той ги гледаше тъпо, отворил широко уста.

— Мили боже — прошепна той след малко. — Боже Господи!

Още на първия метър започна да вади кости. Лопатата изтрака глухо и земята се покри с тях. Скоро Спорт се ровеше из счупени парчета кости. По земята гъмжаха червеи и стоножки.

Спорт се потеше. Едри капки се стичаха по лицето му и оставяха кални следи. А той продължаваше да си мисли: „Всичко за нищо. Всичко за нищо“.

И тогава лопатата удари нещо, което не поддаде.

Спорт спря и се втренчи в него. Зарови около твърдия предмет, като сумтеше от усилие.

Внезапно от земята изскочи ухилена смъртта. Човешки череп, от който изпълзяха червеи.

— Ах! — извика Спорт.

Черепът се търколи настрани и се залюля за миг, преди да застине неподвижно в пръстта.

Пред себе си Спорт забеляза бензиностанция, където имаше обществен телефон. Отби шевролета към него и спря. Изключи двигателя и застина на мястото си. Гледаше разсеяно през предното стъкло.

След малко се наведе, бръкна под седалката, извади металната кутия и я сложи в скута си.

— Мили боже — повтори той. — Боже Господи!

Беше намерил кутията точно под черепа. Тя бе следващото нещо, което удари лопата му, когато той вбесено я заби в земята. Ударът в метала накара лопатата да затрепери. Спорт, почти обезумял, коленичи и измъкна кутията от пръстта.

„Навремето струваха половин милион долара. Дори не искам да мисля колко струват сега.“

Евтина кутия. Еди Шибаняка сигурно я бе купил от някоя скапана книжарница. С треперещи ръце, Спорт разби ключалката с острието на лопатата. Отвори кутията и надникна вътре.

Дори на слабата светлина на фенерчето диамантите блестяха, разпилени по дъното на евтината кутия. Бяха много. Толкова много…

Спорт бързо затвори капака, изправи се и махна на техника, който седеше на един неизползван ковчег и пушеше.

— Можеш вече да запълваш — извика му той.

Техникът се надигна изморено и тръгна към булдозера, без да проговори.

Сега, седнал в шевролета, Спорт погали нежно металната кутия.

— Мили боже — прошепна той с безизразно лице. — Мили боже.

Излезе от колата, отвори багажника и сложи кутията под резервната гума. После тръгна към телефона.

Набра номера на мобифона. Компютър с женски глас му съобщи да пъхне в процепа четиридесет цента за първите пет минути. Спорт вкара монетите и попи потта от лицето си, докато телефонът звънеше.

— Да — отговори Максуел.

— Макси — каза Спорт, но му се наложи да прочисти гърлото си и да започне отново. — Макс.

— Да, Спорт. Да.

— Взех ги, приятел.

Кратка пауза. После гаден смях.

— Ха! Взе ги?