Андрю Клаван - Нито дума

Аги присви очи.

— Познаваш го?

Д’Анунцио се върна с чаша вода. Подаде я на Агата, която я връчи на Елизабет и я посъветва:

— Пий бавно.

Елизабет поднесе чашата към устните си и отпи огромна глътка. Агата дръпна ръката й надолу.

— Елизабет, знаеш ли къде е Тери сега?

Тя кимна бързо.

— Да. Да. Отиде да извади майка ми. Сега вече знае номера.

Агата взе чашата от ръцете на Елизабет и я остави на масичката за кафе. По дяволите! Не можеше да схване нищо. Момичето беше лудо.

„По дяволите, Нейт! Какво си направил? В какво ни набута?“

Аги си пое дълбоко дъх и се опита да успокои нервите си. Погледна Елизабет и заговори кротко.

— Къде е майка ти, Елизабет?

— Мъртва е.

— Мъртва?

— Да. И от нея излизат червеи.

— А Тери иска да я извади.

— Да. Да.

Агата се вгледа в откровените очи на момичето.

— Искаш да кажеш, че иска да я извади от гроба й?

— Да. Да.

— Защо, по дяволите, ще иска да направи подобно нещо? — обади се Д’Анунцио.

— Какво?

Елизабет объркано вдигна очи към него, после пак погледна Аги.

— Какво? Защо? Имам предвид… аз не… Какво?

— Няма значение — отговори Агата. — Това няма значение в момента.

— Добре — съгласи се Елизабет и трескаво зашари с очи по лицето на Агата. — Всичко наред ли е? Наред ли е?

— Шшт — каза Аги и потупа ръката на момичето. — Всичко е наред. Само ми кажи знаеш ли къде е гробът на майка ти.

— Да, знам. На острова. Където откарват бедните хора.

— Остров Харт? — попита Д’Анунцио.

— Да.

— Доста голямо място — отбеляза той. — Там са погребани много хора. Откъде той може да знае къде е погребана майка ти?

Елизабет отмести очи от Аги и заклати глава.

— Номерът! — каза тя. — Трябваше да кажа номера на доктор Конрад.

— Номерът на гроба на майка ти? — попита Агата.

— Да.

Мъжете ги гледаха напрегнато.

— Значи сега той отива на остров Харт, за да извади майка ти от гроба? — попита Аги.

— Да — отговори Елизабет бързо.

— Видя ли го да отива там?

— Ами… да. Имам предвид, видях го да тръгва. Излезе от голямата сграда с часовника на върха. Аз се скрих. Търсех доктор Конрад. Нали разбирате, първо доктор Конрад зави зад ъгъла, а после онзи човек от задната седалка на колата ми опря нож в гърлото… и тогава, след като това свърши… след като мъжа вече го нямаше, аз…

Елизабет преглътна задъхано и заговори още по-бързо, като размахваше ръце.

— След като мъжът изчезна, се уплаших и завих зад ъгъла, където отиде доктор Конрад. Там имаше голяма сграда с часовник и видях Тери да излиза от нея. Скрих се зад другата сграда. Онази тъмната. И го наблюдавах. Тери беше. Видях го да се качва в една кола и да тръгва. Но доктор Конрад не дойде. Не дойде.

Агата усети как сърцето й се свива. Призова на помощ всичките си сили, за да се овладее.

— Как… — започна Д’Анунцио.

Но Аги го изпревари.

— Как изглеждаше колата, Елизабет?

— Ъъъ… — замисли се тя и вдигна очи към тавана. — Беше бяла. Голяма бяла кола с четири врати. От едната страна беше издрана, а една от червените й задни светлини беше счупена.

— Съобщете това по радиото — нареди Д’Анунцио.

Агата трепна. Мъжете зад гърба й се раздвижиха.

Елизабет я гледаше очаквателно.

— Каза, че един мъж опрял нож в гърлото ти, нали? — попита Аги.

— Да — кимна Елизабет.

— Знаеш ли къде е този мъж сега?

— Той е… там имаше един голям… едно от онези неща за боклук…

— Контейнер — обади се Д’Анунцио. — Мили боже!

Елизабет го погледна.

— Той ми опря нож във врата и каза, че ще ме убие. Но после не ме уби. Той… той дойде на седалката до мен. Седалката на доктор Конрад. Каза, че имал бележка за доктор Конрад. Сложи я отпред на таблото. После каза: „А сега ще спуснем седалките и ще се позабавляваме“. А после… той каза това и… после сложи ръка върху… върху гърдата ми…

Елизабет вдигна глава и погледна Д’Анунцио. После сведе очи към Аги и тъжно поклати глава.

— А това — меко каза Елизабет — накара Тайния приятел да побеснее.

По лицето на Спорт нямаше и следа от емоции. Катерът се носеше обратно към града. Той стоеше на кърмата. Очите му бяха замъглени, устата — отпусната. Ръцете му почиваха на парапета и не помръдваха.

Когато техникът свърши с булдозера, Спорт тръгна към гроба с лопата в ръка. Остави фенера си на ръба на дупката, скочи вътре и започна да копае.

Копаеше бързо, но предпазливо, приковал очи в пръстта. Не поглеждаше към полюляващите се дървета. Не чуваше вятъра в клоните им, нито вълните, които се плискаха в брега. Чуваше само потропването на камъчета и пръст, и непрестанния глас в главата си: „Всичко или нищо. Всичко или нищо. Всичко или нищо“.