Андрю Клаван - Нито дума

„Убий я. Просто го направи и изчезвай.“

Но Максуел седеше. Наблюдаваше я и тропаше с крак по пода. Мислеше си, че трябва да направи това, което му нареди Спорт. Искаше да го направи. Спорт щеше да му даде много пари и тогава той щеше да прави каквото си иска. Можеше да се забавлява с момиченца и момченца. И никога вече нямаше да се тревожи, че може да влезе в затвора. Това много му харесваше. Максуел мразеше затвора. Никак не го харесваше. Единственото хубаво нещо, което му се бе случило там, бе запознанството със Спорт.

Той затропа още по-бързо и заудря коляното си с ръка. Реши, че Джесика скоро ще се събуди. Просто той трябваше да изчака малко и тя щеше да се събуди. Вече дишаше по-добре, отколкото преди.

Максуел се зачуди дали да не свали лепенката от устата й. Това можеше да й помогне.

Не. Не можеше да го направи. Макар че сградата бе празна, не му се искаше тя внезапно да запищи. Не и докато не настъпеше подходящият момент.

Максуел продължи да тропа с крак, а после започна да кима в същия ритъм.

Точно така щеше да постъпи. Щеше да почака още малко, за да види дали Джесика ще се събуди.

Да, щеше да почака още малко.

Спускането към шахтата беше около три метра. От мястото си до прозореца Конрад едва виждаше тротоара долу. Светлините от апартаментите в сградата му и в съседната падаха само на места, а останалата част тънеше в тъмнина. Някои от прозорците на първия етаж — всичките тъмни — проблясваха от отразената отсрещна светлина.

— Добре — прошепна Конрад.

Затвори очи и прогони образа на мъртвата си дъщеря. Прогони и спомена за кръвта на Елизабет по седалката на корсиката. Отвори очи, отключи малкия прозорец и го вдигна.

Усети влажния вятър по лицето си.

„Ами ако наблюдават? Ако са някъде отвън?“

Прогони и тази мисъл. Трябваше да действа. Беше единадесет и десет. Ако грешеше, трябваше да се върне тук до полунощ. Налагаше се да действа бързо. Веднага.

Отворът беше доста тесен. Наложи му се да се измъква постепенно — първо едната ръка, после главата, после другата ръка. Но нямаше място да измъкне и краката си. Завъртя се и се надигна. Металната рамка го издра. Хълбоците му се заклещиха. Той дръпна силно, като сумтеше тежко. Успя да извади крака си…

— Господи!

Плъзна се. Увисна на рамката, а краката му се залюляха под него. После падна.

Краката му се удариха в твърдата настилка. Усети прорязваща болка в дясното си коляно, кракът му се подгъна и Конрад се срина до стената.

В канала имаше вода, която се просмука в панталона му. Конрад стана. Дишаше тежко и се опираше на стената.

Вдигна глава и се огледа. Засмя се горчиво.

„Страхотна идея, тъпако! Загуби играта.“

Собственият му прозорец беше високо над него. Останалите прозорци бяха тъмни и затворени. Можеше ли въобще да стигне до някой от тях?

„Тъпак с тъпак!“

Изхлипа. Обзе го паника. Стори му се, че отново е на девет години. Стоеше на бейзболното игрище и се надяваше играта да приключи лесно. А после виждаше летящата към него топка и чуваше виковете: „Мръдни назад, мини назад!“. Хвърляше се енергично да я хване, а тя само се удряше в ръкавицата му и падаше на земята. След това идваха ругатните: „Тъпак с тъпак! Загубихме играта заради теб!“.

Мили боже, щеше да прекара остатъка от нощта заклещен в шибаната шахта като плъх в клетка, докато дъщеря му…

„Браво, татко!“

— О, Господи! — изстена той високо.

Вдигна глава към прозорците на съседната сграда.

Всичките бяха тъмни и затворени. И високо. Едва можеше да ги достигне с пръсти. Намръщен от болка, той закуцука към един от тях. Повдигна се и се хвана за перваза. Застанал на пръсти, той пъхна ръце под рамката и бутна нагоре. Прозорецът не се отвори. Конрад отиде до следващия, който също беше заключен. Какво ли друго можеше да се очаква? Това бяха кабинети на лекари, зъболекари, психоаналитици. Нормално бе да са заключени. Конрад се облегна на стената и притисна лице в студения камък. Устните му трепереха.

„Страхотна идея, тъпако!“

Трябваше да направи нещо. Каквото и да е. Вдигна очи към прозореца над главата си и изруга.

Наведе се и събу обувката си. Намръщи се, когато босият му крак стъпи в студената локва. Протегна се колкото можеше по-нависоко и удари прозореца с обувката си.

До този момент се бе чудил само как ще влезе през прозореца. Смяташе, че никой няма да чуе разбиването на стъклото. Това беше Ню Йорк — никой, който чуеше шум от чупене на стъкло, нямаше да му обърне внимание.