Андрю Клаван - Нито дума

„Моля те, Господи! Моля те, моля те!“

Зави към авеню „Кълъмбъс“. Когато се затича, изплака от болка.

Когато полицаите доведоха затворника си, Аги и Елизабет седяха в детската стая.

— Звездите — попита Елизабет. — Ти ли ги нарисува?

Двете жени бяха сами в стаята. Всички полицаи седяха във всекидневната. Елизабет гледаше тавана с ококорени очи.

— Ти ли нарисува звездите? — повтори тя.

Аги кимна. Трудно й беше да говори за звездите на Джеси.

— Да — най-после успя да промълви тя.

— Много са красиви — отбеляза Елизабет.

— Благо… — Агата не успя да довърши.

Елизабет колебливо протегна ръка и докосна рамото й. След това бързо отдръпна ръката си.

— Всичко ще е наред — каза тя тихо. — Тя ще се върне. Знам го.

Аги кимна и се опита да се усмихне.

Елизабет се извърна настрани. Огледа набързо цялата стая. Звездите по тавана, дъгата върху светлосинята стена, кристалния дворец сред пухкавите облачета.

— Наистина ще се върне — добави тя. — Има толкова красива стая.

Елизабет бе облечена в една от старите рокли на Аги. Криминолозите бяха взели нейната окървавена рокля. Прибраха я в найлонов плик, взеха проби от кръвта по бузите на Елизабет и изпод ноктите й. Свършиха това в спалнята, докато Д’Анунцио и специален агент Калвин й задаваха въпроси.

Аги също бе присъствала, тъй като Елизабет я помоли. Седеше на леглото до нея и държеше ръката й. Слушаше историята й за човека с ножа в колата. Слушаше и си мислеше: „Господи, тя го е убила. Нали това казва? Да, убила го е. С голи ръце…“.

Тогава спря да гали ръката на момичето. Просто седеше и я гледаше, а пред очите й бе образът на малкото й момиченце. Джеси с разтреперани устни, с уплашени сини очи.

Аги преглътна тежко и се вторачи в ръката на Елизабет.

Аги накара полицаите да излязат от стаята, преди Елизабет да се съблече. После подаде роклята й на един от тях през вратата. Извади стара рокля на цветя от гардероба си. Елизабет трябваше да стегне колана и подгъвът се вдигна доста над коленете й, но все пак дрехата й ставаше.

После Аги я заведе в банята. Сложи я на клозета и избърса лицето й с мокра кърпа. Струваше й се, че мие лицето на Джеси. Дъщеря й никога не спираше да говори и да задава въпроси: „Какво ще правим днес? Татко ще се прибере ли преди да си легна? Може ли да гледам телевизия след училище?“. Понякога Аги губеше търпение: „Джесика! Как мога да ти почистя лицето, ако не спираш да мърдаш?“. Джесика започваше да се кикоти и това само влошаваше нещата.

Но Елизабет Бъроуз не помръдваше, нито говореше, докато Аги почистваше лицето й. Седеше неподвижно, с изправен гръб и отпуснати в скута ръце. И гледаше Аги. Наблюдаваше я с огромните си зелени очи и леко отворени устни. Аги искаше да й извика да престане, но не го направи. И Елизабет продължи да я гледа втренчено.

Най-после Аги свърши и пусна кърпата в мивката. Елизабет я наблюдаваше с леко наклонена на една страна глава.

Чак сега Аги забеляза колко е красива. Като картина. Като Венера на Ботичели. Господи, каква ли можеше да стане, ако…

Аги застана до мивката и загледа момичето, което сигурно бе разкъсало онзи мъж с голи ръце.

— Хайде да се върнем в спалнята — нежно предложи Аги.

— Не — отвърна Елизабет и примигна, сякаш гласът на по-възрастната жена я бе събудил. — Искам… искам да кажа… може ли да видя нейната стая?

— Нейната…

— На дъщеря ти.

Сега Елизабет стоеше до леглото на Джесика и възхитено оглеждаше нарисуваните звезди, кристалния дворец, дъгата и облаците. Тя се отдръпна от Аги със замечтан поглед и отиде до рафтовете с играчки. Докосна нежно малката музикална кутийка и кончетата по нея.

Аги я наблюдаваше внимателно. Видя я как се усмихва на украсените със златни юзди кончета.

През стената се чуваше тихият говор на мъжете в съседната стая.

— Мислех си за тази стая — внезапно каза Елизабет. — За стаята на дъщеря ти. Исках да дойда тук.

— Така ли? — попита Аги и леко потръпна.

Мисълта за тази жена, тази луда жена, заключена в клиниката, която мечтаеше за стаята на дъщеря й…

„Господи, Нейтън! Всичко ли разказваш на пациентите си?“

— Да — кимна Елизабет. — След мъжа… беше онзи мъж с ножа… а после… после полицаите… те ме намериха с него, когато той беше… след като беше умрял, защото Тайния приятел и… и полицаите ме сложиха в тяхната кола и аз им казах: „Трябва да помогнете на доктор Конрад. Трябва да му помогнете“. Непрестанно им повтарях това и те се обадиха по радиото и казаха, че ще ме доведат тук и аз… аз се страхувах. Страхувах се, но си помислих, че ще видя нейната стая. Така си мислех, за да не се страхувам: „Сега ще видя нейната стая“. И си го повтарях през цялото време.