Андрю Клаван - Нито дума

— Съжалявам, Цицо. Съжалявам, сладурче, твоите приятели оплескаха работата. Заловиха погрешния човек. Не знам нищо за разни отвлечени бебета. Искам си само адвоката. Защо не посъветваш приятелите си да звъннат на господин Макилвейн, адвоката ми?

Аги се отпусна в ръцете на полицаите.

— Моля ви — изхлипа тя безпомощно.

Арестантът изчезна в спалнята, а полицаите внимателно я пуснаха. Тя падна на колене, наведе глава и косата й се спусна над очите й.

— Моля ви. Накарайте го да каже — заплака тя. — Накарайте го да каже къде е бебето ми. Моля ви!

След секунда я прегърнаха топли ръце и загалиха косата й. Аги чу в ухото си нежно мърморене.

— Всичко е наред. Наистина. Всичко ще се оправи.

Разплакана, Аги облегна глава на гърдите на Елизабет.

— Всичко ще се оправи — повтори момичето. — Вече всички го виждат. Не разбираш ли? Те всички го виждат. Всичко ще се оправи.

Влакът беше ярко осветен. Тракаше силно и се полюляваше. Във вагона имаше само четирима пътници. Някаква двойка си приказваше тихо — млад чернокож с кожено яке и млада бяла жена с изрусена коса. Работник четеше „Нюз“ на средната седалка. Беше як чернокож мъж в униформен гащеризон, оставил работната си каска до крака си.

И накрая, в задния ъгъл, седеше сам мъж. Главата му бе отпусната и плешивото петно на темето му блестеше на флуоресцентната светлина. Ръцете му бяха стиснати в скута. Ризата му бе разкъсана и по нея имаше петна кръв. По линолеума между краката му също капеше кръв.

Когато стигна до улица „Канал“, влакът намали. Работникът сгъна вестника си и стана. Хвана каската си и тръгна към вратата. Стиснал здраво металния прът, той огледа мизерната окървавена фигура. После тихо попита:

— Да ти помогна с нещо, приятел?

Окървавеният мъж не го погледна, а само поклати глава. Тъмните прозорци на влака заблестяха, когато навлезе в станцията. Жълтите плочки профучаха, после постепенно замряха на място, докато влакът спираше.

— Трябва да отидеш в болница — промърмори работникът.

Окървавеният мъж вдигна очи към него и каза:

— Добре съм.

Чернокожият сви рамене и въздъхна.

— Както кажеш.

Вратите се отвориха и работникът излезе. След секунда влакът отново потегли.

Тогава Конрад вдигна глава и погледна през прозореца. Опитваше се да види чернокожия. Дали беше тръгнал към изхода? Дали не беше спрял до обществения телефон, за да звънне на похитителите? Конрад не успя да го види.

В следващия миг го видя как стои на платформата и се оглежда. Но след секунда влакът влезе в тунела, прозорците потъмняха и мъжът изчезна от погледа му.

Наведен напред, Конрад с мъка си пое дъх. Хвърли бърз поглед към двойката в ъгъла. Сториха му се покрити от червени облаци. Той се намръщи и зрението му се проясни. Видя, че момичето шепне нещо в ухото на младежа и гали бузата му с пръст. Младият мъж гледаше право напред и се усмихваше.

Конрад отново се наведе и тихо прошепна:

— Не ме видяха.

Думите му бяха заглушени от силния трясък на влака.

— Измъкнах се. О, Господи, позволи ми да се измъкна. Моля те.

Затърка ръкавите си, за да махне кръвта от тях. Парченцата стъкло все още изгаряха дланите му.

Влакът спря на улица „Франклин“. Конрад се надигна.

Единадесет и четиридесет. Вече нямаше никакъв шанс. Невъзможно бе да се върне в офиса до дванадесет. Имаше само една възможност да помогне на дъщеря си — ако я държаха в къщата на улица „Хаузис“.

Закуца по малка безлюдна уличка. Дълги мрачни сгради се извисяваха над него. В далечината проблясваше огън, запален в кофа за боклук. Няколко мъже стояха около него и се топлеха. Беше студено и влажно.

Продължи напред, като се мъчеше да не обръща внимание на болката в крака си. Страхуваше се, че някой може да го спре всеки момент. Добър самарянин, ченге или престъпник, който да го убие насред улицата.

Трябваше да ги изчака. Трябваше да изпълни указанията им. Да чака до полунощ, както му бяха заповядали. Трябваше да се обади в полицията. Или да се довери на чернокожия работник в метрото и да го помоли за помощ. Трябваше да направи нещо.

Нещо. Каквото и да е. А не тази последна ужасна грешка.

Улица „Хаузис“. „Грийнуич“ и „Хаузис“. Конрад видя надписа. Почти не помнеше как е стигнал дотук. Застана на ъгъла под уличната лампа и примигна. Огледа улицата. Никъде не светеше. Оттук виждаше магистралата, по която профучаваха коли. Черните води на река Хъдсън проблясваха от светлините по брега. Беше успял.