Андрю Клаван - Нито дума

Аги й се усмихна мило.

— Разбирам — каза тя.

— Тогава аз… започна Елизабет, но внезапно замълча. — О — въздъхна тя, — виж.

Очите й заблестяха, на устните й се появи лека усмивка. Тя гледаше в гардероба на Джесика.

— Виж. Тя има толкова много… нали разбираш… животни. Играчки и животни.

— Джесика ги нарича „моите приятели“ — отвърна Аги с треперещ глас.

— Приятели — повтори Елизабет. — Много са сладки.

Тя влезе в гардероба.

Аги се поколеба. Струваше й се, че никога вече няма да може да влезе там. Пристъпи към вградения гардероб. Краката й тежаха като оловни.

Застана до вратата и надникна вътре.

Елизабет бе коленичила сред играчките, заобиколена от алигаторите и марсианците, Туфи, мис Пиги и жабока Кърмит.

Но, разбира се, държеше Белоснежко, старото посивяло мече. Притискаше го нежно към гърдите си.

„Господи! — помисли си Аги, като се опита да преглътне сълзите си. — Избра точно него.“

Прегърнала мечето, Елизабет вдигна очи към нея.

— Аз ще изчезна — меко каза тя. — Доктор Конрад каза ли ти?

— Не — едва успя да отговори Аги. — Не, разбира се.

— Вярно е — тъжно каза Елизабет. — Знам, че е вярно — добави тя, като залюля Белоснежко в ръцете си. — Ще бъде като че ли съм тук с всички тези приятели. И приятелите ще говорят тук и аз ще трябва да ги слушам. Ще ги слушам, а после бавно, бавно, просто ще изчезна — обясни тя, като повдигна ясните си очи към Аги. — Виждала съм такива, нали разбираш. Онези, които са изчезнали. В болниците. Те седят там и само гледат. Гледат стените. — Тя потрепери. — Можеш да ги погледнеш в очите. Все едно си на погребение: стаята е пълна с приятели, но самия човек вече го няма. Само приятелите са там, говорят и живеят вътре. Но човекът е просто… изчезнал. — Тя се усмихна и прегърна мечето. — По-лошо е от погребение. Мисля, че е по-лошо от смъртта.

— Не говори такива неща — каза Аги и пристъпи към нея.

Елизабет притисна мечето силно и потърка буза в него. Очите й се насълзиха и тя въздъхна:

— Толкова хубава стая. Искам да си имам същата.

— О, по дяволите! — въздъхна Аги.

Нейните очи също се насълзиха. Тя пристъпи напред и погали момичето по бузата.

Тогава доведоха арестувания.

Двете жени го чуха в момента, когато влезе в апартамента. Той крещеше диво.

— Майната ви! Майната ви! Това шибано нещо е незаконно! Абсолютно шибано незаконно! Задници такива! Да не мислите, че не е незаконно? Да не мислите, че ще се отървете безнаказано? Очаква ви шибана изненада! Шибаняци! Задници! Не ми прочетохте правата. Дебелите ви сини задници ще си имат сериозни неприятности. Хей! Разкарай си шибаните ръце от мен! Това е шибана полицейска бруталност. Разкарай се от мен.

— О, Господи! — прошепна Аги.

Тя изскочи от детската стая и се втурна във всекидневната, в тълпата от мъже в униформи и вратовръзки. Те се отдръпнаха и й направиха път. Тогава Аги видя арестувания.

Беше мъжът, който се бе представил за детектив Д’Анунцио. Двама полицаи го държаха за лактите. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Кестенявата му коса падаше върху очите му, докато се бореше с полицаите. Очите му блестяха и белите му зъби също. Смееше се лудо.

— Момчета, прецакани сте! Толкова сте прецакани, че дори няма да разберете значението на думата „прецакани“. Ще сложат снимките ви до думата в речника, тъпаци. Задници. Никой дори не ми прочете правата, никой не ми каза нищо, само…

Внезапно, преди Аги да осъзнае какво става, тя се нахвърли върху него. Дърпаше го за сакото и го скубеше, по бузите й течаха горещи сълзи, които изгаряха кожата й. Гласът й беше дрезгав вой. Тя едва го позна. Не осъзнаваше, че крещи в лицето на стреснатия мъж.

— Къде е тя? Моля ви, моля ви! Кажете ми къде е бебето ми! О, Господи, трябва да ми кажете къде е Джеси. Кълна се, ще направя всичко…

Аги усети как някой отдръпва ръцете й от врата на мъжа и чу плътните гласове на полицаите.

— Госпожо Конрад!

После почувства как се мъчат да я откъснат от престъпника. Но тя не го пускаше и продължаваше да вика:

— Моля ви! Моля ви, кажете ми, за бога! Кажете ми, че тя е жива! Само ми кажете, че е жива!

После полицаите я дръпнаха назад и я отделиха от него. Той не й бе казал нито дума. Аги се забори с ръцете, които я държаха.

— Моля ви — изпищя тя. — Накарайте го да ми каже. Моля ви, накарайте го да говори…

Някой нареди да заведат арестанта в спалнята. Аги чуваше собствените си хлипове. Звучаха отдалеч и ужасни, сякаш ги издаваше някой друг. Задържана от силните ръце на полицаите, тя видя как водят престъпника по коридора. Той пак се смееше и косата му падаше над очите. После извика: