Андрю Клаван - Нито дума

Макилвейн се изсмя силно и заподскача весело на леглото.

— Сладурче, Цицо, дело няма да има. Не слушаше ли, миличка? Те се преебаха. Разбираш ли? Не ми прочетоха правата. Не ми позволиха да се обадя на адвоката си. Скъпа, аз ще бъда освободен. Скоро ще изчезна оттук.

Госпожа Конрад сведе очи. Нямаше сили да продължи. Специален агент Калвин погледна Макилвейн строго.

Детектив Д’Анунцио въздъхна тежко, отдръпна се от стената и тръгна към леглото. Изпитваше огромно желание да пръдне, но не смееше да го направи пред госпожа Конрад.

— Детектив? — каза специален агент Калвин.

— Ще прочета на задържания правата му — отговори Д’Анунцио, като погледна бързо госпожа Конрад.

Тя го наблюдаваше внимателно. По бузата й се стичаше сълза.

Д’Анунцио се обърна към Макилвейн, хвана го за ръката и с бързо движение го вдигна на крака.

— Детектив… — предупредително започна специален агент Калвин.

Макилвейн се ухили неприятно.

— Внимавай, тлъстако — каза той. — Не искаш да си навлечеш още повече неприятности, нали? Само ми прочети правата.

Д’Анунцио кимна.

— Имаш право да се сгънеш на две и да кажеш „ох“.

Макилвейн се изсмя.

— Какво, по…

Д’Анунцио замахна с ръка и заби юмрук в слънчевия сплит на заподозрения.

Макилвейн се сви.

— Ох!

— Детектив! — извика Калвин. — Детектив…

Макилвейн бе наведен толкова ниско, че Д’Анунцио виждаше белезниците зад гърба му.

— Имаш право да паднеш на пода като чувал с картофи — продължи той.

Вдигна огромния си юмрук над главата си и го стовари надолу като чук. Удари Макилвейн точно в тила и той се просна на пода наистина като чувал с картофи.

— Детектив! — отново извика специален агент Калвин. — Детектив! Детектив!

Д’Анунцио посегна към кръста си и извади служебния си пистолет. Оръжието изглеждаше миниатюрно в месестата му ръка.

— Детектив! О, Господи, детектив! — изкрещя Калвин.

При вика му Макилвейн вдигна глава и се втренчи замаяно в Д’Анунцио. Лицето му бе придобило сивкав цвят, а устните му изглеждаха мъртвешки бледи. Очите му се стрелкаха нервно.

В следващия миг видя оръжието. Очите му спряха да се движат и се ококориха. Вторачиха се в дулото.

— Достатъчно! — каза специален агент Калвин и пристъпи към Д’Анунцио.

Но в следващия миг госпожа Конрад застана между него и детектива и сграбчи реверите на черния му костюм.

— Не! — извика тя.

Младият агент я загледа изумено. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не проговори.

— Не! — повтори ясно госпожа Конрад. — Не!

После погледна през рамо Д’Анунцио. Той потъна в прекрасните й очи. Сини и насълзени, широко отворени и дълбоки. Дебелакът се усмихна леко.

После, без да обръща внимание на изумения поглед на специален агент Калвин, коленичи до Макилвейн с пистолет в ръка.

Не му беше лесно да коленичи. Трябваше да дръпне нагоре панталона си и да се отпусне предпазливо. Дишаше тежко. Но най-после застана на пода до Макилвейн, който гледаше ужасено пистолета му.

Д’Анунцио притисна дулото до лявото коляно на престъпника.

— Имаш право да пищиш в зловеща агония — продължи той. — Да се гърчиш на пода и да виеш.

И свали предпазителя.

— Улица „Хаузис“ номер 222 — бързо избърбори Макилвейн с глас, който идваше някъде дълбоко от гърлото му. — Улица „Хаузис“ номер 222.

Беше точно пет минути преди полунощ.

Точно в този момент малкото момиченце най-после се събуди.

Максуел седеше на брезентовия стол и го наблюдаваше.

Първо се повдигнаха клепачите му. Джесика изхърка леко и тялото й се скова отново. Максуел облиза устни. Наведе се напред, любопитен да види какво ще стане.

Клепачите на момиченцето потрепнаха още няколко пъти и се отвориха. Сините му очи гледаха замаяно.

Максуел се усмихна.

Размърда се на стола и се надигна. Но след секунда детето отново изгуби съзнание. Клепачите му се отпуснаха.

Максуел се върна на стола и зачака. Стискаше здраво дръжките на стола. Дишаше възбудено, гърлото му бе свито от напрежение.

Детето отвори очи. Вторачи се в нищото. Този път Максуел изчака търпеливо. Минута. Две. Дълго време. Или поне така му се стори. После очите на момиченцето се спряха върху него. Джесика го гледаше, но не мърдаше, нито пък реагираше по някакъв друг начин.

Максуел продължи да чака. Искаше да е сигурен. Искаше да й даде възможност напълно да се свести. Мъжът и момиченцето се гледаха замаяно. Въздухът в стаята беше тежък и миришеше на прах.