Андрю Клаван: Нито дума

— Татко! Татко! Татко! Татко! Татко!

Истеричните викове на Джесика пронизаха мозъка му като кинжал. Но само за миг. После сякаш се стопиха в зловещата тишина около него. Всичко потъваше в тази тишина и в мрака, който се бе спуснал заедно с нея. Всичко, освен странно дребното и тъпо лице на животното, което го душеше. Максуел го повдигна от земята и краката на Конрад заритаха във въздуха. Докторът си помисли, че около него няма нищо, освен тишина, мрак и зловещото лице със замечтана усмивка, ниско чело и блеснали очи…

Конрад вдигна една от омекналите си ръце и успя да забие два пръста в окото на чудовището.

— Ох! — извика Максуел.

Ръката му се отвори и Конрад падна на пода. Искаше да стане, но не можеше. Тишината и мракът все още го владееха. Внезапно силен вик достигна до съзнанието му.

— Татко! Татко! Татко! Не! Не! Не!

„Джеси? Бебчо? Бебчо?“

През червените облаци пред очите си видя дъщеря си завързана на матрака. После тя изчезна.

Погледът му бе блокиран от огромния мъж, от чудовището, което отново застана над него.

Максуел притискаше окото си с ръка и се мръщеше.

— Заболя ме — каза той и удари Конрад.

Юмрукът му, тежък като ковашки чук, се стовари в лицето на Конрад и той отлетя назад с размахани ръце.

— Татко! Татко! Татко! Не! Не! Не бий татко ми!

Конрад чу как писъкът на дъщеря му се превръща в див вой, после се удари в стената. Въздухът му излезе със свистене от дробовете. Стори му се, че главата му ще се пръсне.

— Татко! Помогнете на татко! Моля ви! Моля ви!

Последва диво животинско ръмжене. Замаяният от удара Конрад вдигна очи и видя как Максуел се втурва през стаята към него. Огромното чудовище се движеше с изненадваща скорост.

— Шибаняк! — изкрещя Максуел и заудря доктора с юмруци.

Първият удар в корема събори Конрад, но още преди да падне на пода, получи втори в лицето си. Усети как челюстта му изхрущява и носът му се сплесква. Плисна го кръв. Юмруците барабаняха по него безпощадно и той се отпусна безсилно на пода.

— Аааа!

Петгодишното момиченце пищеше отчаяно. Конрад обаче губеше съзнание. Неясно, сякаш през мъгла, видя масивната фигура на чудовището, което се отдалечаваше от него.

Джесика продължаваше да пищи.

— Бебчо — едва промълви Конрад.

— Млъкни, мамка ти! — изрева Максуел и се наведе над детето.

Д’Анунцио сграбчи Макилвейн за реверите и го вдигна. После доближи лицето си до неговото.

— На остров Райкър има стаи, които не е виждал никой адвокат — изръмжа детективът. — Но аз съм ги виждал. И ще те пъхна в една от тях, ако ме излъжеш.

— Улица „Хаузис“ номер 222 — бързо повтори Макилвейн. — Кълна се. На втория етаж. Той ще я убие. Луд е. Ще я убие.

— О, Господи! — изплака Аги Конрад.

Д’Анунцио погледна специален агент Калвин и каза:

— Да вървим.

Дебелият детектив се втурна с крясъци във всекидневната.

— Имаме нужда от подкрепления за улица „Хаузис“ 222 в Трайбека. Кажете им да действат предпазливо. Имаме заложничка на втория етаж, а престъпникът е въоръжен и много опасен.

Д’Анунцио забеляза млад униформен полицай, който отиваше към спалнята, и му нареди:

— Вземете и престъпника, за да мога да му пръсна черепа, ако ме е излъгал.

— Добре — кимна полицаят.

Да! Точно така!

Д’Анунцио се чувстваше добре. Като влак. Като валяк. Отиваше да пипне другия престъпник. Усещаше, че Аги Конрад е зад него. Тя непрестанно вървеше по петите му като загубено кученце.

Той се обърна и, разбира се, я видя. Тичаше след него, а циците й подскачаха под фланелата. Беше прекрасна.

— Можете да дойдете с мен — каза й той мило.

Аги кимна и тръгна след него.

Д’Анунцио забърза по коридора, като пухтеше при всяка стъпка. Зад него следваше малка група. Аги Конрад, Елизабет Бъроуз, специален агент Конрад. Накрая беше полицаят, който влачеше Макилвейн.

Детективът се движеше гордо. Дишаше тежко, сякаш теглеше останалите с въже.

Стигнаха до асансьорите. И двете врати бяха затворени. Д’Анунцио спря и изруга. Тъкмо се канеше да натисне копчето, когато усети очите на госпожа Конрад върху себе си.

— Добре — излая той задъхано, — ще слезем по стълбите.

И поведе парада.

— Таткотаткотаткотаткоаааааа…

Страшният безумен писък проникна през тъмнината до Конрад.

— Бебчо?

Воят продължи безкрайно и задъхано. Конрад не можеше да разбере дали идва някъде от външния свят, или от самия него. Той се надигна от пода.