Андрю Клаван - Нито дума

Дебелият детектив изръмжа гърлено и грабна микрофона. Вдигна го към устата си, натисна бутона и изрева:

— Тъпаци, говори Д’Анунцио. Съобщете на всички идиоти, че заложниците са на улица „Хаузис“ 222, не на „Хаустън“. Улица „Хаузис“ 222.

Остави микрофона и погледна напред. Понтиакът приближаваше към червен светофар. Цивилните коли пред него не отбиваха. Няколко от тях се опитаха да се възползват от полицейските сирени, за да профучат бързо през кръстовището. Пищяха клаксони и свиреха гуми. Д’Анунцио завъртя волана и понтиакът се понесе напред.

Радиото отново изпращя.

— Всички патрулни са уведомени за грешния адрес…

Ново пращене.

— Къде, по дяволите, е улица „Хаузис“?

Д’Анунцио закачи микрофона на мястото му, погледна Аги Конрад и каза:

— Не се тревожете, госпожо.

Аги се засмя налудничаво, обви ръце около раменете си и потръпна.

Конрад не виждаше и не чуваше нищо. Носеше се по гръб в черното море.

Беше място без промяна и без хоризонт. Само морето, чиито вълни се издигаха и спадаха под него.

— Ма-мо! Ма-мо! Ма-мо!

Звукът се надигна, спадна, после отново се надигна. Струваше му се, че е част от самия него.

— Ма-мо.

Две тежки срички, изхлипани от дъщеря му.

— Ма-мо! Ма-мо! Ма-мо!

Конрад долови безумния ужас в този писък.

— Ма-мо…

Усети объркването в писъка. Последното и единствено объркване. Чувстваше, че дъщеря му се чуди какво й се случва. Защо? Защо не си е у дома заедно с майка си? Притисната в прегръдките на майка си.

— Маааа-маааа…

„Бебчо“ — помисли си Конрад.

И стана.

Размърда се затруднено в тъмнината. Струваше му се, че се опитва да повдигне огромен товар от непоносима болка с ръце от хартия.

„… бебето ми… бебето ми…“

Воят на Джесика премина в дълъг ужасен писък.

— Нееееееее…

Мизерната стая се завъртя около Конрад. Изглеждаше огромна и размазана. А в другия й край бе Максуел — изглеждаше висок като небостъргач.

— Нееееееее… мааамоооооо…

Максуел пълзеше към дъщеря му. Тя се притискаше в стената, а чудовището напредваше към нея.

Конрад закуца напред. Измина последните няколко стъпки и се хвърли върху Максуел. Обви ръце около врата му.

— Мамка ти! — изрева Максуел.

Конрад увисна върху него, обвил слабите си ръце около врата му. Огромното разгневено чудовище замахна и се опита да го удари. Конрад се държеше упорито за него.

— Шибаняк! Шибаняк! — изкрещя Максуел.

Той се протегна назад, хвана лявата ръка на Конрад и с див крясък го откъсна от себе си и го метна на пода.

Въпреки пронизителните писъци на детето и собственото си животинско ръмжене, Максуел чу как ръката на доктора изхрущява. Конрад изпищя. Тялото му се скова, после се отпусна безжизнено.

Максуел застана над него и започна да го ругае. От устата му капеше пяна.

— Харесва ли ти, а? Харесва ли ти, шибаняко? Сега си мъртъв! Мъртъв си! Нали?

Очите му се въртяха толкова диво, че се виждаше само бялото им под гъстите вежди.

После Максуел сграбчи гърлото на Конрад и стисна. С другата си ръка го хвана за колана и го вдигна във въздуха. Конрад безпомощно размаха ръце. Максуел го вдигна до рамото си. От устата на доктора плисна кръв.

— Е, сега си мъртъв! — изръмжа Максуел и хвърли дребното тяло на врага си чак в другия край на стаята.

Конрад профуча през въздуха като парцалена кукла. Дъщеря му гледаше ужасено и пищеше. Той се удари в стената и се просна по лице. Под главата му потече алена локвичка кръв. Лявата му ръка бе изкривена под неестествен ъгъл.

Не помръдна. Не виждаше нищо. Не чуваше нищо. Не чу дивите писъци на дъщеря си. Не чу смеха на Максуел. Не вдигна глава, когато великанът тръгна към матрака и малкото момиченце.

Максуел коленичи до Джесика и я сграбчи за глезена. Тя запищя още по-силно. Той се засмя отново, после обви ръка около гърлото й и започна да стиска. Бавно. Почти нежно.

Джесика изпищя за последен път.

Скитникът, подслонил се в един вход на улица „Хаузис“, чу писъка, който го разбуди от съня му.

Вдигна глава и се огледа. Потръпна и изсумтя.

— А, мамка му! Какво беше това?

Беше висок, слаб, бял мъж на четиридесетина години, облечен в мръсно палто върху мръсни парцали. Лежеше във входа на къщата срещу номер 222. Бе спал дълбоко, докато писъкът не го събуди. Тежкият му сън се дължеше на бутилката лош бърбън, която бе изпил.

Беше работил дълго и тежко за този бърбън. Е, не дълго, но наистина тежко. Беше прекарал няколко часа в просия на Бродуей, пред магазина за видео- и аудиотехника. Имаше си теория, че хората се чувстват виновни, когато купуват нещо скъпо и луксозно. Вярваше, че това ги прави по-благосклонни към просяците.