Андрю Клаван: Нито дума

Видя всичко: полицаите, които тичаха към него, светлините, мъртвеца на стълбите, жена си, прегърнала Джеси на тротоара. И си помисли: „Ще живея“.

С напълно ясно съзнание си каза: „Ще доживея да видя внуците си“.

— Татко ще се оправи ли?

— Надявам се — отговори мама. Плачеше. — Мисля, че ще се оправи, сладурче.

Бяха завели татко в болницата с линейка. Джеси също трябваше да отиде там, но щеше да е с мама. Агата я държеше за ръка, докато вървяха по улицата. На отсрещната страна на улицата чакаше стара тъмносиня кола, която щеше да ги откара до болницата.

Джесика се чувстваше странно замаяна. Коремът я болеше, а краката й бяха студени и изтръпнали. Искаше й се да не ходи в болницата. Искаше да се прибере у дома и да си легне.

— Доктор Сейпърстайн в болницата ли ще е? — попита тя.

— Да — отговори майка й и изтри очите си.

— Той никога не дава близалки.

Въпреки сълзите си мама се засмя.

— По-късно ще ти купя близалка, миличка. Обещавам.

Докато вървяха, Джесика видя как един полицай отива до тъмносинята кола. Отвори вратата и една жена излезе навън. Беше много красива. Приличаше на принцеса. Но косата й беше мръсна. Принцесата носеше една от роклите на майка й — онази старата, на цветята. Не й прилягаше много добре — жената бе прекалено висока и слаба.

Полицаят държеше жената за ръка. Поведе я към една от патрулните коли. Помогна й да се настани на задната седалка и затвори вратата. После полицаят седна зад волана.

Жената се обърна и погледна през прозореца. Гледаше право в майката на Джесика. После вдигна ръка и я притисна до стъклото.

Агата спря, също вдигна ръка и махна в отговор. После, точно преди колата да потегли, принцесата погледна Джесика. Погледът й беше тъжен, но нежен. С такъв поглед Джесика понякога гледаше къщичката за кукли на Габи или котето на Лорън — неща, които желаеше силно, но не можеше да има.

После полицейската кола потегли, зави зад ъгъла и красивата жена изчезна.

— Коя беше тази жена, мамо? — попита Джесика.

Мама поклати глава.

— Една от пациентките на татко.

Джесика беше наясно с пациентите на татко.

— Тя тъжна ли е?

— Да, тъжна е.

— Но татко ще й помогне?

— Не знам. Но, разбира се, ще опита.

Джесика се замисли. Пак тръгнаха към колата.

— Татко се пребори с лошия — каза тя най-после.

— Знам — отговори майка й.

Гласът й прозвуча странно. Агата пак плачеше.

— Лошият беше гигант — каза Джеси.

— Да, права си. Почти гигант.

— Татко уби ли го?

— Да, сладурче.

— Защото така трябваше.

— Да.

Стигнаха до колата. Майката на Джесика спря и се огледа.

— Татко е най-силният човек на света, нали?

Агата се засмя.

— Не знам — отговори тя, после махна с ръка, кимна и пак се засмя. — Сигурно е най-силният.

Джесика се огледа. Повечето от колите по улицата вече тръгваха — завиваха зад ъгъла и изчезваха. Светлините на някои още се въртяха.

— Защо не тръгваме? — попита Джесика.

— Трябва да изчакаме детектива — отговори майка й и го посочи. — Той ще ни закара.

— Онзи дебелият ли?

— Шшт, сладурче. Да.

Джесика загледа дебелия детектив. Той стоеше до една от патрулните коли, но след секунда тръгна към тях.

— Здрасти — наведе се той към Джесика.

Тя се притисна в крака на майка си. Дебелият детектив се усмихна и погледна Агата.

— Е… — каза той.

— Благодаря ви — започна Аги, но не можа да продължи, а наведе глава и заплака.

Усмивката на дебелия стана още по-широка.

— Няма нищо, няма нищо — каза той.

Близката патрулна кола даде на заден ход и спря точно пред Джесика. Тя ококори очи.

— Мамо!

Момиченцето се притисна още по-плътно към крака на майка си и се взря в прозореца на полицейската кола. Зад него седеше Спорт и гледаше право в нея.

— Какво? — попита Агата.

— Виж, мамо, това е лошият.

— О… — отвърна майка й, — няма проблеми. Сега той отива в затвора. Не може да ти направи нищо. Хайде да вървим.

Тя се опита да побутне Джесика към тъмносинята кола, но момиченцето се възпротиви и вдигна очи към дебелия детектив.

— Той нареждаше на всички какво да правят — каза Джесика.

Дебелият детектив наклони глава, после се обърна и се ухили на лошия.

— Това е много интересно — изръмжа той. — Ние с теб ще си поговорим надълго за това, нали?

— Добре — отговори Джесика несигурно.

— Хайде, миличка — повтори майка й. — Качвай се в колата. Отиваме да видим татко.

Майка й отвори вратата на колата, но Джесика остана на мястото си. Стоеше неподвижно, вторачена в лицето на лошия човек.