Андрю Клаван - Нито дума

— Бебчо?

Видя огромното чудовище, което коленичеше до дъщеря му. Видя Джесика…

— О, не, бебето ми…

Джесика се бе свила до стената. Лицето й бе аленочервено. Отворила широко уста, тя виеше ужасено.

Конрад примигна и прогони червените облаци и тъмнината. И в този миг видя дръжката от метла.

Лежеше на пода сред блестящата купчина стъкла. Не беше далеч от него. Можеше да стигне до нея.

— Млъкни! Млъкни, да те вземат дяволите! — изрева Максуел.

Конрад се повлече по пода.

Надигна се на ръце и се опита да коленичи. Изгаряща болка прониза десния му крак и пропълзя нагоре чак до топките му. Болката го разбуди и той облиза кръвта по счупената си челюст. Стори му се, че цялата му глава е оголен, наранен нерв. От отворената му уста се стичаше кръв, както и от раните от стъклата по корема му. Той запълзя напред и протегна ръка.

Докосна дръжката от метлата и стисна грапавото дърво.

Трябваше да стане. Трябваше…

— Ела тук! — вбесено изкрещя Максуел.

Чудовището се протегна към крака на Джесика и я стисна за глезена. Задърпа я към себе си.

— Моооооляяяяяя — изви тя.

Конрад се надигна. Запрепъва се към Максуел, стиснал дръжката в ръка.

Максуел долови движението му с крайчеца на окото си. Пусна Джесика и се обърна. После се надигна.

Господи, сякаш някакъв демон изскачаше от ада.

Преди Конрад да го достигне, цялата масивна тежест на животното се стовари върху него. Дръжката излетя от ръката му и изтропа на пода. Конрад бе отхвърлен назад със зловеща сила. Просна се на пода като мъртъв и Максуел се хвърли върху него. Заудря го с юмруци. Писъците на Джесика изгаряха мозъка му. Около него нямаше нищо друго, освен страшните писъци и юмруците на Максуел.

От силния удар в корема Конрад се преви и повърна. Друг юмрук смаза тестисите му. Той се сви настрани. Нов удар в лицето, после още един. Конрад остана проснат по гръб с разперени ръце.

Джесика виеше отчаяно.

Максуел изръмжа. Изправи се и заудря с юмруци по гърдите си. Устата му бе разкривена от ярост и от нея капеше бяла пяна. Очите му се въртяха диво. Ръмженето му заглуши писъците на Джесика.

— Шибаняк! — изрева той. — Гаден шибаняк!

Чудовището срита силно Конрад. Тялото на доктора се плъзна настрани, но той не усети удара. Не чу ръмженето. Лежеше по гръб безжизнено.

— Млъкни, кучко! — изкрещя Максуел и отново се втурна към детето.

— Не! Моля ви! Мамо! Мамо! Мамо!

Конрад лежеше по гръб неподвижно.

— Моляяяяяяяя…

Докато стигне до стария си понтиак, Д’Анунцио остана без дъх. Закашля се дълбоко и в гърлото му се надигна горчилка. Аги Конрад и Елизабет Бъроуз бяха зад него. Останалите — Калвин и полицаят, хванал Макилвейн, вече се бяха качили в колите си, готови да се отправят към местопрестъплението.

Д’Анунцио отключи шофьорската врата и настани огромното си тяло зад волана. Вкара ключа в стартера и запали двигателя. След това се протегна да отключи другата врата.

Аги Конрад седна в колата до него и отвори задната врата. Елизабет Бъроуз бързо седна на задната седалка. Д’Анунцио увеличи звука на полицейското радио.

— Добре — каза той и завъртя волана.

Чу как задната врата се затваря и натисна газта.

Гумите на понтиака изсвистяха и голямата кола излетя напред. Синьо-бялата патрулна кола пред тях се вля в движението по Тридесет и шеста улица. Сирената й зави и лампите й засвяткаха. Официалната черна кола на Калвин потегли след нея и сирената й се присъедини към воя. Д’Анунцио бръкна под седалката си и извади червената си лампа. Сложи я на таблото и включи собствената си сирена.

Движещите се по улицата таксита и коли намалиха и отбиха настрани. Патрулната кола профуча покрай тях, следвана от черната кола на Калвин и понтиака на Д’Анунцио. Подминаха библиотеката на Морган — мраморната й фасада се открояваше красиво в тъмнината. После, със силен писък на гуми, понтиакът зави по Парк авеню и се стрелна към долната част на града.

Д’Анунцио погледна Аги Конрад, която седеше притиснала ръце към устата си, вторачена напред.

— Патрулите от долната част вече трябва да са там — опита се да я успокои той.

Тя кимна, но не се обърна към него.

Радиото изпращя и се чуха откъслеци от доклад.

— Централа… на това място няма заложници… край.

Д’Анунцио хвърли бърз поглед към госпожа Конрад, която се бе обърнала към радиото.

— Потвърждение, Централа… на втория етаж на улица „Хаустън“ номер 222 се намира ресторант „Хо Сун“. Чудесна храна, но определено няма заложници. Край.