Андрю Клаван - Нито дума

Вратата зад него се затвори. Той остана на мястото си и се вторачи в хората на улицата. Дребното му глупаво лице се изкриви, сякаш гигантът не можеше да разбере какви са всички тези хора и защо са дошли тук. После той отново пристъпи напред.

— Стой! — изкрещя някой.

Чу се и още един вик:

— Не мърдай!

Полицаите се надигнаха, опрели оръжията си на покривите на колите.

— Вдигни ръце над главата!

— Вдигни ръце веднага!

Гласът на Макилвейн завика нервно от колата пред Аги.

— Виждате ли? Направил го е! Никой не може да го спре. Той е луд, кълна се. Аз…

Аги гледаше мъжа пред къщата. До този момент мислеше, че все пак й е останала никаква надежда, но сега изведнъж целият й свят се срина. Застанала зад полицаите, загледана в огромното чудовище, тя усети как тялото й се разкъсва от безмълвен вик, сякаш от сега нататък за нея нямаше да съществува друго, освен черна мъка.

Аги не издаде звук. Притисна корема си с ръка и се вторачи в гиганта.

Той гледаше към светлините, полицаите и насочените към него оръжия. Кимаше и се усмихваше.

После се залюля на мястото си и падна напред като посечено дърво.

Няколко секунди никой не помръдна. Не разбираха какво виждат. Аги също не разбираше. Продължаваше да гледа стъпалата и да клати глава.

Преди секунда мъжът стоеше там. Огромно, мощно същество, което оглеждаше безразлично полицаите и оръжията. А сега, миг по-късно, лежеше на стъпалата, отпуснал ръце настрани, а гърбът на ризата му бе прогизнал от гъста, тъмна кръв.

Аги го наблюдаваше объркано. Полицаите го гледаха, без да помръднат.

После вратата на къщата започна да се отваря пак. Бавно и малко по малко. Полицаите се напрегнаха и отново вдигнаха пистолетите си. Вратата се отвори по-широко. Аги прикова очи в нея.

Вратата се отвори докрай и в нощта излезе окървавен дребен мъж.

Отначало Аги не го позна. Долната част на лицето му представляваше кървава пихтия. Устата му приличаше на черна дупка, носът му бе смазан. Очите му гледаха замаяно през кървавата маска. Ризата и панталонът му бяха почервенели от кръв.

— Аиии?

Гласът му се понесе към нея. Дълбок и глух, сякаш излизаше от корема му.

— Аиии…

Той примигваше като слепец на светлината от прожекторите. Вдигна едната си ръка, сякаш искаше да провери какво има пред него. Другата му ръка висеше под странен ъгъл отстрани.

— Аиии… — извика той отново.

Агата протегна треперещите си ръце напред.

— Аиии…

— Нейтън? — извика тя диво. — Нейтън, тук съм!

— Аиии…

— Тук съм, Нейтън! О, Господи!

И пристъпи замаяно напред.

Внезапно около нея се чуха викове. Ченгетата крещяха, а над всички се извисяваше дрезгавият бас на Д’Анунцио.

— Свалете оръжията! Свалете оръжията! За бога, тя е при него! Не стреляйте! Детето е с него!

После детективът грабна рупора от ръцете на Калвин и гласът му огласи уличката.

— Не стреляйте! Хлапето е с него! Свалете оръжията!

Ококорените очи на Аги погледнаха надолу и видяха малката фигурка до Нейтън. Детето стискаше окървавения му панталон и притискаше буза към крака му.

— Джеси? — прошепна Агата. — Джеси? — повтори тя и залитна напред. — Джеси?

Момиченцето примигна, отвори уста и се наведе напред.

— Мамо?

Агата се втурна между колите и полицаите.

— Джеси! — изкрещя тя.

Стиснала панталона на баща си с едната си ръка, дъщеря й се протегна към нея с другата.

— Мамо!

Агата се хвърли към нея.

По-късно разпитваха Конрад за края на събитията. Д’Анунцио, седнал до болничното му легло с бележник в тлъстата си ръка, го попита няколко пъти:

— Как се случи? Какво точно направихте?

Същите въпроси му зададоха и детективите от прокуратурата, адвокатите и лекарите, които отначало искаха да преценят степента на нараняванията му, а после — просто да задоволят любопитството си. Дори Франк Сейпърстайн, негов стар приятел, лекарят, който го сглоби и върна към живота, го караше да си припомни онези последни моменти. Конрад се опита, но спомените се бяха изпарили. Болката и шокът ги бяха изтрили. Мозъкът му ги бе избутал някъде надълбоко.

— Това, което искам да знам, е — каза Сейпърстайн по-късно, — откъде в онзи момент намери сили да забучиш дръжката на метлата в бъбрека на гиганта?

— А това, което аз искам да знам, е — отвърна Конрад, като едва говореше с превързаната си челюст, — как успях да си спомня къде е бъбрекът.

Сейпърстайн се засмя.