Андрю Клаван - Нито дума

Днес стратегията му даде добри резултати. Между дванадесет и половина и два часа спечели двадесет и пет долара. Приключи с работата за деня и се награди за труда си с шише уиски. Следобеда изкара заедно с няколко приятели на удобна пейка на метрото. Малко след падането на нощта лежеше сам на платформата и повръщаше върху релсите.

Беше късно — след десет — когато стигна до входа и легна да спи. Възнамеряваше да прекара тук цялата нощ. И определено не желаеше да го безпокоят.

Но писъкът на Джесика го събуди. Той седна и се вслуша. Дали не беше сънувал? Сигурно. Но…

Но зловещият писък остана с него. Струваше му се, че пълзи под кожата му и го измъчва. Той се вслуша внимателно: свистене от гуми на коли, тропане на подземните тръби…

И тогава, някъде отдалеч, се чу друг вой. По-силен. Воят заглуши градските шумове и се приближи към него.

„Сирени — помисли си просякът. — Ченгета. Мамка му.“

Облегна се на стената и бавно се надигна.

Ченгета. Шибани ченгета!

Първите червени светлини проблеснаха иззад ъгъла. Сирените завиха още по-силно и се спуснаха към него. Появиха се още коли, цяла армия от блестящи светлини.

— Ох — изстена скитникът.

После закуцука към реката колкото се може по-бързо и размаха ръка към патрулните коли зад себе си.

— Пфу — промърмори той отвратено. — Какво, по дяволите, ми влиза в работата? Какво, мамка му?

Колата на Д’Анунцио изхвърча иззад последния ъгъл и се втурна в нощта, осветена от въртящите се лампи на патрулните коли.

Аги седеше сковано, обзета от ужасни предчувствия. Светлините проблясваха пред очите й като червени облаци. Сирените пулсираха в слепоочията й като учестения пулс, който усещаше в гърлото си.

Понтиакът закова до бордюра. Аги отвори очи. Цялата уличка бе задръстена от полицейски коли, от които изскачаха мъже — полицаи в униформа и детективи с костюми и вратовръзки. Всички държаха пистолети и бяха приковали очи в единствената къща.

Аги също вдигна глава. Къщата беше от кафяв камък и стоеше самотно до празен парцел. Черните й прозорци изглеждаха зловещи. Изроненият камък, очуканата врата и аурата на разложение й придаваха вид на човешки череп.

Аги изохка ужасено.

— Чакайте тук — каза Д’Анунцио, отвори вратата на понтиака и излезе с пухтене.

Но Аги изчака само секунда, колкото да погледне към задната седалка. Елизабет седеше там замаяна и наблюдаваше замечтано червените светлини. Когато Аги се обърна към нея, тя примигна и я погледна. После й се усмихна мило.

Аги също се опита да й се усмихне, после отвори вратата и излезе навън.

Трепереше. Краката й бяха омекнали. Искаше й се всичко това да е сън. Копнееше да си е у дома със семейството, със съпруга и детето си и това да не се случва. Тя се облегна на колата на Д’Анунцио и се огледа.

Червените светлини на колите я заслепяваха. Тя вдигна ръка към очите си и изпод нея видя сенките на мъже. Полицаите бяха навсякъде. Тичаха напред, скриваха се зад колите и насочваха пистолетите към къщата.

Аги не можеше да се скрие. Стоеше до колата на Д’Анунцио и гледаше зловещата къща.

„О, Джеси… бебето ми…“

Огромното тяло на Д’Анунцио мина покрай нея и застана до патрулната кола отпред.

— Това ли е? — попита той.

Аги видя уплашеното лице на Макилвейн — той кимаше енергично на Д’Анунцио.

— Да, да, да. Но той е луд, казвам ти. Може вече да я е очистил. Никой не може да го спре, казвам ти…

Аги видя как специален агент Калвин изтича до Д’Анунцио с рупор в ръката.

— Ще го извикаме — каза той рязко.

Д’Анунцио се завъртя към него и кимна.

— Добре — съгласи се той. — Опитай.

После се обърна към Макилвейн и попита:

— Как се казва тоя тип?

— Максуел. Максуел Дювал — отговори Макилвейн.

Д’Анунцио погледна Калвин и му кимна.

Агентът огледа нервно колите и къщата, после вдигна рупора към устата си.

Но преди да успее да извика, вратата на къщата се отвори.

Никой не помръдна. Ченгетата стояха замръзнали по местата си, насочили пистолетите си напред. Очите им не мигваха, приковани във вратата. Тя се отвори по-широко.

Аги застина и се вторачи в нея. Устните й мърдаха безмълвно.

„Света Богородице, Света Богородице, смили се над нас…“

Думите й се струваха изненадващо ясни, въпреки лудото биене на сърцето й и безумния страх.

Тежката дървена врата се отвори съвсем. И през нея излезе някакво чудовище.

Беше огромен мъж. Примигваше тъпо, а ръцете му висяха тежко отстрани. Пристъпи напред на масивните си като колони крака.