Андрю Клаван - Нито дума

Нощем остров Харт бе напълно безлюден.

Тесен асфалтов път се виеше от кея. Спорт и техникът тръгнаха по него. Дърветата, чиито последни листа шумоляха от вятъра, се сгъстиха. Сред тях се издигаха масивни стари сгради и надничаха през клоните им. Фенерчето на Спорт заигра по счупените стъкла на празните прозорци.

— Зловеща работа — промърмори той.

Техникът не отговори.

Продължиха напред.

Спорт знаеше пътя към гробището. Мястото бе запечатано в паметта му като дома му, улиците на Джаксън Хайтс. Понякога имаше чувството, че все още усеща усмъртителната лятна жега сред дърветата и лютия зимен студ. Виждаше надвисналото небе — мъгливо и безцветно през деня, мрачно и без звезди през нощта. Представяше си облечените в зелени униформи затворници, които посрещаха товарите с ковчези на кея. Чуваше ги как се смеят и се радват, че са на открито. Бяха щастливи, че са се измъкнали от Райкър, скуката и вонята на пот. По дяволите, тези гробари бяха привилегировани типове. Човек трябваше да е лежал поне една година и да няма никакви наказания, за да се уреди на това място. Да, тези типове имаха привилегията да влачат чамовите ковчези от камиона до гробовете, да струпват едно върху друго телата на бездомни пияници, убити проститутки или новородени, умрели в страшни гърчове, тъй като майките им бяха прекалили с дрогата. Тези затворници бяха привилегировани, щастливи и горди от работата си тук.

Но не и Спорт.

Това място бе дъното за него. То и Райкър. Тук беше стигнал до дъното. Без никакво образование, освен през годините, в които пееше песните на Синатра в съпровод на уокмена си, това бе единствената прилична работа, която успя да си намери. А и можа да я получи, тъй като приятелят на майка му (ходещият пенис, който й даваше пари за пиене през последните пет години) работеше за управата на затворите.

Така Спорт, следващият Синатра, следващият Хулио, на двадесет и шест години стана надзирател на остров Райкър. И понеже беше добро момче, скоро го прехвърлиха в отдела по поддръжка на остров Харт, където се намираше гробището за бездомници. Работата му се състоеше в това, да погребва „непотърсените“.

О, да, помнеше това място. Винаги щеше да го помни. Тук погребваха не само мъртвите. Тук, на остров Харт, той си представяше ясно цялото си бъдеще, живота, който злобната му майка му бе предрекла. Тук, сред гробовете, Спорт чуваше как майка му се хили триумфално.

Но съвсем случайно бе спасен от един инцидент.

Всичко стана само за миг. Спорт надзираваше работата в дълбокия изкоп. Един от затворниците закачаше кука и верига към тежкия капак, върху който бяха подредени ковчезите от предишния ден. Цивилният кранист нагласяше машината, за да повдигне капака. Двама затворници изгребваха с лопати подпочвената вода, която непрестанно се просмукваше на дъното на изкопа. Останалите бяха зад Спорт и носеха ковчезите.

Този ден повечето трупове бяха на бебета. Ковчезите им не бяха по-големи от кутии за обувки. Затворниците се майтапеха с тях, докато ги сваляха от камиона.

— Я, новите ми маратонки от „Адидас“ най-после пристигнаха.

— Хей, Хоумс, ето ти стека цигари, който си поръча.

— Това е новата бърза закуска: „Макбебе“ в кутия.

Един от мъжете се обърна, за да каже нещо на другите, изпусна ковчега и той се търколи на дъното на изкопа и се отвори.

Отвътре изпадна бял найлонов чувал и цопна в калната подпочвена вода.

Затворниците замълчаха. Не се чуваше никакъв звук, освен ръмженето на крана. Всички се вторачиха в белия чувал, който лежеше в краката на хлапето с лопатата.

— Хайде де — каза един от затворниците. — Прибери го обратно, момче. Няма нищо страшно. Просто мъртво бебе.

Затворникът в окопа поклати глава, приковал очи в найлоновия чувал.

— Давай бе, негър — извика друг затворник.

— Това ти е обядът, момче. Вземи си го — обади се трети.

Всички затворници вече се смееха и викаха на младежа в изкопа. Той обаче стоеше и упорито клатеше глава.

— Хайде, човече, давай. Вземи го.

— О, мамка му — най-после промърмори Спорт и скочи в изкопа.

Затворниците започнаха да му ръкопляскат.

— Спорт иде на помощ. Браво, Спорт. Давай.

Спорт се наведе и вдигна найлоновия чувал. Беше съвсем лек. Изшумоля в ръцете му, сякаш бе пълен с листа и клонки. После сложи чувала в ковчега и притисна капака му с длан.

В същия момент кранът започна да вади тежкия капак. Влажната земя в окопа поддаде и купчината ковчези от предишния ден се срина върху клекналия Спорт.