Андрю Клаван - Нито дума

Надяваше се, че детективът няма да я изостави. Искаше да го вижда. Така се чувстваше по-спокойна.

Д’Анунцио говореше с висок мъж в черен костюм. Аги си припомни, че това беше специален агент Калвин. Той й се бе представил и й бе задал няколко въпроса. Беше много интелигентен и сериозен, но прекалено хубав. Имаше чуплива руса коса и трапчинка на сурово издяланата брадичка. Д’Анунцио говореше с него и вероятно му обясняваше как стоят нещата.

После някой в детската стая направи снимка — Аги видя силния блясък на светкавицата. Видя как се осветява дъгата, която бе нарисувала на стената. Тревогата отново я заля. Може би похитителите все още я наблюдаваха, може би виждаха какво бе направила, как бе повикала полицията и…

Тя се наведе напред и потрепери.

— О, Джеси! О, Нейтън, горкото ни бебче! — прошепна Аги тихо.

После въздъхна и вдигна чашата към устата си. Ръбът изтрака по зъбите й. Аги се вслуша в мъжките гласове. Приглушеното мърморене я обгърна като топло одеяло.

— … с голи ръце?

— … така каза докторът.

— … някакво чудовище…

— … съвпада със случая Синклер. Нали казаха, че…

— Вижте какво открихме!

Последното изречение прозвуча по-силно от останалите. Аги вдигна очи към гласа. До вратата стоеше млад мъж и държеше малък найлонов плик, в който имаше нещо.

— Предавател. Беше закачен към телефонното табло долу — обясни той. — Взехте ли отпечатъци от телефона? Опитайте.

Един от полицаите вдигна слушалката на телефона.

— Да, сега работи.

— Не можем дори да го проследим — каза мъжът до вратата, поклати учудено глава, а после изчезна по коридора.

— Госпожо Конрад?

По острата миризма Аги разбра, че й говори Д’Анунцио. Обърна се към него и му се усмихна.

Дебелият се опитваше да коленичи до креслото й, като пъшкаше от усилието. Най-после лицето му се изравни с нейното. В едната си ръка Д’Анунцио държеше отворен бележник. Той сведе очи към него, като набързо огледа гърдите на Аги. Тя усети как в гърлото й се надига нещо неприятно.

— Ъъъ… слушайте, госпожо — започна той. — Познавате ли някакъв лекар на име Джералд Сакс? Той е директор на психиатрична клиника „Импелитери“.

Аги кимна.

— Да. Нейтън го познава. Защо?

— Приятел на съпруга ви?

— Не. Нейтън не го харесва. Казва, че обръща прекалено голямо внимание на политиката.

— Ами някаква жена, наречена Елизабет Бъроуз? Някога чували ли сте за нея?

Аги поклати глава отрицателно.

— Пациентка в „Импелитери“ — обясни й детективът.

— Не — отговори Аги. — Нейтън не ми казва имената на пациентите си. Но… не знам… звучи ми познато отнякъде.

— Да. Вероятно сте чели за случая й във вестниците.

— Точно така. Убийство, отразено във вестниците.

Кръглата глава на Д’Анунцио замърда. Той поглади брадичката си и прикова очи в бележника си.

— Не знам какво означава всичко това, но ще ви кажа какво е станало досега. Доктор Сакс е бил намерен преди около половин час. Бил вързан под едно легло в „Импелитери“. Леглото се намирало в стаята на Елизабет Бъроуз в отделението за криминално проявени психопати. Сакс бил в безсъзнание, ударен със стол. А съпругът ви напуснал клиниката заедно с Елизабет Бъроуз.

Детективът вдигна ръка и погледна часовника си.

— Вече минава единадесет, така че това е станало преди повече от два часа.

Агата отново поклати глава.

— Нейтън не би ударил никого със стол. Не би ударил никого.

— Ами… нали разбирате… добре — съгласи се Д’Анунцио.

Затвори бележника и го прибра в джоба на сакото си. Прокашля се и приглади косата си.

— Работата е там, че Сакс отказва да говори. Не иска да ни каже абсолютно нищо. Уплашен е и иска да говори с адвокат. Нямаме голям шанс да изкопчим нещо от него тази вечер. Нали разбирате какво имам предвид? Аз…

Гласът му заглъхна и той замълча за момент. После изсумтя и се надигна.

— Смятате, че Нейтън й е помогнал да избяга? — внезапно попита Аги.

— Ами… ние не…

— Мислите, че са отвлекли Джеси, за да принудят Нейтън да помогне на една убийца да избяга?

Д’Анунцио сви огромните си рамене.

— Какво да ви кажа? Възможно е. Не знаем.

Аги вдигна глава към него и отново усети очите му върху гърдите си. Помисли си, че детективът знае нещо за нея.

— Той би го направил — тихо каза тя.

— Госпожо?

— Да удари човек със стол — отвърна тя. — Ако му се наложи. Би го убил, ако се наложи. Би направил всичко.

Д’Анунцио кимна.

— Да, госпожо.