Андрю Клаван - Нито дума

Д’Анунцио облиза устни и отбеляза:

— Хубави цици.

Скитър изскочи бързо от спалнята.

— Какво? Какво?

Макгий излезе от гардероба и каза:

— Дай да видя.

Аги не очакваше да чуе звънеца. Стоеше пред вратата на банята и чакаше Д’Анунцио да й се обади през отдушника. Още чакаше, когато на вратата се звънна. Стоеше опряла ръка на рамката на вратата, а разрошената й коса падаше по лицето. Вече не плачеше — тревогата и ужасяващият страх я бяха изцедили и бяха пресушили сълзите й. Вече не можеше да плаче, а само да стои и да чака, обезумяла от притеснение. И тогава се позвъни.

Аги затвори очи, поклати глава, примигна изморено и вдигна очи към тавана. Вгледа се в ъгъла на стената и отдушника. Устните й трепереха, но очите й останаха сухи.

Някой силно почука.

— Госпожо Конрад, аз съм, детектив Д’Анунцио. Всичко е наред. Можете да ми отворите.

Тя преглътна затруднено, но буцата в гърлото й не изчезна. Сърцето й заби толкова силно, че Аги се уплаши да не получи инфаркт. Стегна се и отметна косата от челото си. Огледа се, сякаш не знаеше къде се намира. После бавно тръгна по коридора.

Д’Анунцио продължаваше да чука.

— Госпожо Конрад?

Гласът му звучеше грубо. Същият глас от отдушника. Той не спираше да вика.

Но все пак Аги се колеба дълго. Стоеше и гледаше вратата като враг.

Д’Анунцио продължи да чука и да вика.

— Госпожо Конрад! Можете да ми отворите. Всичко е наред.

След известно време Аги повдигна ръка. Загледа я как се протяга към вратата, сякаш не й принадлежеше. Искаше й се да предупреди ръката си да внимава, но тя хвана дръжката и я завъртя. Вратата се отвори.

Аги застана пред някакъв мъж. Беше ужасно дебел. Тялото му преливаше от тлъстини, сякаш бе тъпкано с храна, докато вече не можеше да побере повече. Карираната риза и синият панталон се издуваха към нея, сякаш щяха да се пръснат. Сакото му висеше отстрани, като че ли издухано от силен вятър.

Аги се вторачи в него. Примигна и се намръщи. Видя кръглото му лице с малки очички. Усети миризмата му: газове, немита пот, корупция.

Мъжът стоеше неподвижно, но дишаше тежко, сякаш бе тичал. Повдигна месестата си ръка и сакото му се разтвори още повече. В тлъстата му длан лежаха значката и картата му.

— Детектив Д’Анунцио, госпожо Конрад — представи се той. — Похитителите са освободили апартамента на Синклер. Вече не ви наблюдават. Можете да излезете.

Аги остана на мястото си и отново примигна.

— Да изляза? — повтори тя.

Гласът й прозвуча слабо и отдалеч.

Дебелакът кимна. Аги несигурно пристъпи към него. Прекрачи прага на апартамента си и излезе в коридора. Завъртя глава и се огледа. Видя редицата кафяви врати вдясно и асансьора вляво. После отново вдигна очи към дебелия.

Вече стоеше съвсем близо до него. Миризмата на застояла пот и пръдня я обгърна като облак. Аги усети дъха му, горещ и кисел. Вгледа се в очите му. Разбра, че мъжът е зъл и дребнав.

Тя направи още една стъпка и положи глава на гърдите му. Миризмата му я погълна. Аги затвори очи.

Усети как тлъстата ръка на Д’Анунцио я погали по главата.

После се оказа седнала на креслото си, заобиколена от много мъже, които й говореха нещо. Държеше чаша вода. Харесваше студенината й. От време на време отпиваше от водата. Ледените кубчета приятно докосваха сухите й устни.

Слушаше мъжките гласове, дълбоки и солидни. Успокояващи. Напомняха й детските години, когато седеше и гледаше телевизия във всекидневната, а възрастните си говореха в кухнята. Татко, мама, чичо Бари и леля Роуз. Аги гледаше тичащите по екрана фигурки и чуваше тихото ромолене на гласовете на възрастните. Чувстваше се спокойна, защото знаеше, че те ще се погрижат за всичко…

Тя отпи от водата. Очите й огледаха мъжете в стаята. Сериозните им устни, острите черти, тъмните сенки на брадите им. Двама от тях бяха полицаи в униформа, които непрестанно влизаха и излизаха. И двамата бяха много млади, почти момчета, но изглеждаха сериозни, силни и мрачни. Носеха тежки колани, на които висяха големи пистолети. Останалите бяха облечени в сака и вратовръзки, които им придаваха делови и компетентен вид. Аги се загледа в един от тях, който сложи ръка на кръста си и неволно разкри пистолета на колана си.

Най-после очите й спряха върху Д’Анунцио, който стоеше до вратата на детската стая. Ризата му се бе измъкнала от панталона и Аги видя бялата кожа на корема му. Златистата му вратовръзка бе разхлабена и откриваше дебелия му космат врат. Аги си спомни миризмата му и горещата влага на ризата му до бузата си. Какъв ли човек беше Д’Анунцио? Мъж, който вонеше по този начин, който си позволяваше да вони така. Накрая Аги реши, че въобще не му пука. Живее сам, не харесва никого и не му пука. Представи си как детективът върши мръсни неща и въобще не се притеснява от това, например спи с проститутки или краде пари. Или дори убива някого. Той би убил човек, а после спокойно би се изплюл на земята.