Андрю Клаван - Нито дума

— Празно е — извика след секунда Скитър.

Д’Анунцио прибра пистолета си веднага. Макгий се движеше по-бавно. Той огледа стаята още веднъж, преди да пъхне оръжието в колана на панталона си. Беше млад, но изглеждаше опитен и спокоен. Имаше дълга черна коса и мустаци. Носеше джинси и бежово яке. Беше шофирал такси, когато Моран му се обади.

След като прибра пистолета си, Макгий смръщи лице и каза:

— Пфу. Вони на пръдня.

Д’Анунцио се прокашля и отмести очи настрани.

Досега беше действал съвсем предпазливо. Дори след като намери трупа на Били Прайс, внимаваше да държи нещата под контрол. Напусна апартамента на Прайс и се върна при Плоткин, откъдето се обади на Моран.

— Искам няколко момчета, за да проверя нещо — обясни Д’Анунцио. — Никакви униформи.

Не сподели с Моран нищо за апартамента на Синклер. Не искаше и той да пристигне тук.

След като приключи разговора с Моран, Д’Анунцио отиде отсреща да си поговори с портиера на сградата на Синклер. Докато детективът не спомена апартамента на Синклер. Портиерът беше висок и слаб чернокож с лоши зъби. След това се превърна във висок и слаб зелен мъж, който се потеше силно.

— Не знам нищичко — обясни той. — Не знам и не искам да знам. Не ми пука, разбираш ли? Защото това са дивотии. Пълни лайна.

— Има ли някой горе в момента? — попита Д’Анунцио.

— Не. А ако имаше, на мен пак нямаше да ми пука. Ясно ли е? Не ми пука дали вътре има някой, или не. Всичко това не ме засяга.

— Дай ми ключа — нареди му Д’Анунцио.

— Мамка му — отвърна портиерът. — Ще ти го дам. Направо ти го подарявам. Мамка му.

Д’Анунцио взе ключа и в този момент Скитър и Макгий се появиха с таксито. После тримата се качиха горе, за да проверят какво става.

Сега обаче Д’Анунцио разбираше, че трябва да повика помощ. Мисълта го накара да се намръщи. Веднага щом научеше за това, Моран щеше да долети тук като шибан куршум. След него щяха да се появят криминолозите, шефовете и лъскавите костюми. И накрая хората на ФБР, които бяха най-противни от всички. Д’Анунцио бе работил заедно с федералните след убийството на Кастелано. Те оставяха ченгетата да свършат мръсната работа, за да не си цапат чистите ръчички с уличните боклуци. А когато наставаше време за пресконференциите, внезапно всички запяваха: „ФБР!“. Д’Анунцио поклати глава и потръпна. Моран и федералните агенти бяха последното, което му трябваше.

Вляво от него Макгий отвори вратата на малък гардероб и пъхна глава вътре.

— Тук е пълно с дрехи — съобщи той.

Д’Анунцио погледна натам. Забеляза купчина разхвърляно пране, но иначе гардеробът бе празен.

— Не докосвайте нищо — предупреди той колегите си.

После погледна на другата страна. Пред стъклената врата, която водеше към балкона, имаше брезентов стол. Той пристъпи към него и видя оставения на седалката бинокъл. Застана и го огледа, без да го докосва. Хубав бинокъл, чудесна изработка. Някой сигурно бе платил стотици за него.

Д’Анунцио повдигна панталона си и се наведе към бинокъла.

— Хей, Д’Анунцио.

Дебелакът се изправи и се обърна. Скитър стоеше до вратата на другата стая и държеше розово плюшено животно. Беше го хванал предпазливо с палеца и показалеца си.

— Намерих го на леглото. Костенурка. И хлапето ми има същата.

Д’Анунцио кимна.

— Добре, страхотно. Сложи я където си я намерил. Ще оставиш отпечатъци по нея и в лабораторията няма да открият нищо.

— Да бе — обади се Макгий откъм гардероба. — Една капка от тези боклуци и в лабораторията ще ни кажат кой е бащата и всичко друго.

Скитър се засмя и отнесе плюшеното животно в другата стая.

— Да видим какво имаме тук — меко каза Д’Анунцио.

Изсумтя и пак повдигна панталона си. Наведе се и взе бинокъла. Държеше го предпазливо с два пръста, но черната ръкохватка беше зърнеста и той знаеше, че няма да открият отпечатъци по нея. Детективът повдигна бинокъла и погледна през стъклената врата.

— Леле майчице! Това шибано нещо е невероятно мощно.

Откри, че гледа право в апартамента на семейство Конрад. Знаеше, че това е техният апартамент, тъй като успя да прочете адреса на оставен на перваза плик. Д’Анунцио завъртя бинокъла надясно.

— Добре — промърмори той под нос. — Госпожа Конрад, предполагам, нали?

Видя жената, която стоеше до вратата на банята. Вероятно го чакаше да се върне и отново да си поговорят през отдушника. Беше се облегнала на вратата. Главата й бе наведена и червената коса криеше лицето й.