Андрю Клаван - Нито дума

Гласът й продължаваше: „Обърнах се и побягнах. Тичах надолу по уличката с всички сили. Изскочих на «Макдугъл»… И внезапно някой ме сграбчи“.

Конрад лежеше на креслото със затворени очи и мислеше за кръвта. Кървавата следа, където бе седяла Елизабет. Това го смазваше. Сърцето го болеше. Но все пак не изключи касетофона.

„Продължих да мисля, че е той. Ударих го. Ритах и се борех… Той бавно ме пусна… Засмя се. Защото, нали разбираш, въобще не беше той. Беше друг мъж. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице.“

Конрад си представи описваното от Елизабет. Уличката в Гринич Вилидж. Внезапната ръка около кръста на момичето и онова лице. Кръглото момчешко лице. То се появи пред него… някак си му беше познато.

„Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка, макар да знаех, че ми се присмива.“

Лицето в представите му придоби по-ясни очертания. Той го видя да се приближава към него от тъмните сенки.

„Погледнах над рамото му към уличката…“

Внезапно, сякаш със запалване на кибритена клечка, лицето бе осветено от оранжев блясък: кестенявата коса, падаща над очите, очарователната усмивка…

„Стоях пред този непознат човек и дишах тежко…“

Конрад се стресна и седна бързо.

— Какво? — извика той. — Какво?

Впери очи в касетофона и ръката му натисна стопа. Гласът на Елизабет заглъхна. Той натисна копчето за връщане.

„Тичах надолу по уличката.“

— Мамка му!

„Въобще не беше той. Беше друг мъж.“

Конрад притисна касетофона към ухото си.

„Млад и хубав. С кръгло момчешко лице. Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка.“

— Господи! — изстена Конрад.

Тери, младият актьор. Мъжът, по когото Елизабет си бе паднала. Мъжът, който бе изчезнал. Въображаемият й любим.

Той пак пусна касетата и сложи машинката в скута си. Огледа я внимателно, сякаш очакваше да скочи върху него.

„Млад мъж, хубав. С кръгло момчешко лице.“

— Спорт — прошепна Конрад.

Спорт беше Тери. Тайния приятел.

Мъглата се спускаше ниско над черната бурна вода. Студеният октомврийски вятър надигаше бели зайчета по тъмните вълни. Спорт чуваше как вълните се разбиват в стария кей.

Помещението на затворническите надзиратели се намираше точно зад кея — очукан син фургон, зад чийто прозорец се виждаше синята светлинка от телевизор. Сгушен в якето си, Спорт застана до вратата и почука.

Телевизорът спря. Чуха се приглушени стъпки. След секунда вратата се отвори. Висока широкоплещеста фигура застана в сянката — едър мъж с къса коса и грубо квадратно лице. Беше облечен в сив униформен панталон. Ризата му бе разкопчана, а долната фланелка бе силно опъната по огромното му шкембе.

Спорт потръпна от студения вятър.

— Готови ли сте, момчета? — попита той.

— Разбира се, Спорти — отговори мъжът.

Спорт кимна.

— Добре, да вървим.

Качиха се на служебния катер. Спорт, пазачът и техникът, който седна в кабината. Той беше дребен мъж с отпуснати рамене. Лицето му бе увиснало и сбръчкано като на булдог. Седеше и нервно пушеше.

Пазачът управляваше катера по вълните на краткото разстояние до остров Харт. Спорт стоеше навън, до парапета на кърмата. Гледаше намръщено назад към острова, кея и белите къщи, черните дървета, които изчезваха в мъглата. Краката му потропваха нервно по палубата. Спокойният поглед и веселата усмивка бяха изчезнали. Вятърът развяваше косата над челото му.

— Всичко или нищо — пееше си той напрегнато. — Ла-ла-ла.

Замълча, пое си дълбоко дъх и избърса устните си.

— Всичко или нищо. Всичко или въобще нищо…

Мърмореше си старата песен тихичко, а ръмженето на двигателя и свистенето на вятъра я заглушаваха.

„Тъп, смотан кретен“ — помисли си той. Шибаният Изрод. Той беше оплескал всичко. Не трябваше да се стига до тази шибана история с хлапето. Шибаното убийство… Цялата работа беше просто една идея, безобидна шега, нищо повече.

Спорт пак затананика, млъкна и поклати глава. После каза високо:

— Шибаният Изрод.

За всичко беше виновен Изрода. Заради него нещата се бяха объркали толкова. Виновен си беше дори за това, че накрая се наложи Максуел да го убие. Първо, беше започнал да се мъкне като луд по педалските барове заедно с Доленко. А после, с Елизабет, направо откачи. Беше си виновен за всичко от самото начало.

Трябваше да вземат номера от нея, това бе всичко. Щеше да е забавно. Според плана Спорт трябваше да се срещне случайно с нея, а после да задейства прочутия си чар на готин тип. Всички момиченца си падаха по това. После трябваше да отидат в една стара изоставена къща, както ги бе посъветвал Доленко. Той твърдеше, че понякога правел там купони с приятели. Можеше да включи електричеството в къщата, тъй като го беше правил и преди. Щяха да обзаведат една от стаите и да се престорят, че това е апартаментът на Спорт. А после Спорт щеше да заведе Елизабет там и да я чука до забрава. След това щеше да я накара да говори за миналото си… А накрая съвсем небрежно щеше да я запита за майка й и номера. Когато приключеше с нея, щеше да е научил онова, което искаше, а тя дори нямаше да знае, че го е получил. После, ако Елизабет се опиташе да го открие, той отдавна щеше да е изчезнал безследно.