Андрю Клаван - Нито дума

Конрад огледа внимателно ченгетата. Стискаше здраво волана, наведен напред. Лицето му беше посивяло и мокро от пот. Устата му висеше отпуснато. Очите му наблюдаваха полицаите с копнеж.

По седалката, където бе седяла Елизабет, имаше кръв. Смачканата бележка лежеше на таблото.

„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“

Светна зелено. Конрад с мъка отмести очи от полицаите и натисна газта.

Трябваше му доста време да стигне до Горен Уест Сайд. Беше почти десет, когато паркира на Осемдесет и втора улица. Зави зад ъгъла покрай Сентръл Парк. Куцаше изморено и гледаше в земята. Гърбът му бе приведен. Стигна до сградата и бутна въртящата се врата.

Портиерът го поздрави дружелюбно.

— Здрасти, докторе.

Конрад му се усмихна отсъстващо и закуцука през фоайето към офиса си.

Отвори вратата и замръзна. Устата му се изкриви нещастно. Той бавно поклати глава.

В стаята за консултации светеше. Все така клатейки глава, Конрад бавно влезе и затвори вратата. Чакалнята потъна в мрак.

Той бавно закуца към кабинета си. Щеше да отвори вратата и да открие Елизабет, просната там мъртва. Вече си я представяше на пода, с разпръсната около себе си руса коса. Не, не Елизабет. Щеше да намери там Джесика — в нощничката й на сърчица.

„Защо не дойде, татко?“

Преглътна тежко и отвори.

Всички лампи светеха, но стаята беше празна. Той застана в средата и бавно я огледа. Канапето за психоанализа, столът, собственото му кожено кресло. Бюрото с бъркотията от документи върху него. Банята. Отиде до вратата й и надникна вътре. Там също нямаше никого.

Отново огледа стаята. Погледна бюрото си и веднага разбра какво е станало.

Телефонът го нямаше. Бяха го взели. Вестниците и списанията сега ограждаха празното място, където преди бе стоял телефонът. Конрад тръгна към бюрото и отново заклати глава. Застана до него и потръпна. Бяха идвали тук. Струваше му се, че дори усеща миризмата им и вижда тъмните им сенки с периферното си зрение.

Размести документите. Отдолу беше телефонният секретар. Конрад ахна. Лампичката му примигваше.

Треперещите му пръсти натиснаха копчето. Лентата се завъртя и гласът заговори:

— Добре дошъл, докторе. Хе-хе-хе. Вече си тук. И ние сме тук, приятел. Ние сме абсолютно навсякъде. Бау! Хе-хе-хе.

Конрад затвори очи.

— Та както и да е, ще останеш тук, ясно ли е? До дванадесет часа. Часът на вещиците. Внимавай! Знаеш какво ще стане в противен случай. Не излизай, защото те наблюдаваме. Е, това е всичко, приятелю. Хе-хе-хе.

Конрад въздъхна тежко и си свали шлифера. Метна го на облегалката на креслото. Отиде до канапето, седна, стисна главата си и заплака.

Люлееше се напред-назад, а сълзите течаха по ръцете му.

— Момиченцето ми — тихо промълви той. — Малкото ми момиченце.

В продължение на половин час лежа на канапето, вторачен в тавана.

„Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?“

Усети как сълзите му засъхват на мястото, където го бе наплюл Спорт, и затвори очи.

Представи си дъщеря си. Джесика лежеше мъртва на пода. Очите й изглеждаха стъклени.

„Защо не дойде, татко?“

После пред очите му се появи малкият детски ковчег пред дълбокия гроб. И той чу гласа на дъщеря си от ковчега.

„Татко?“

Конрад стисна устни.

В следващия миг видя дъщеря си жива, легнала на мърляво легло, с вързани зад гърба ръце. Спорт вървеше към нея с нож в ръка. Джесика пищеше…

Той изстена и бързо отвори очи. Изкашля се и избърса сълзите си. После се вторачи в тавана. Видя белия гипс и сянката до стената, малкото влажно петно в ъгъла. Представи си как спускат малкия ковчег в земята. В зловещия сандък се намираше телцето на дъщеря му. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. В ковчега беше тъмно. Конрад си помисли, че тя ще иска светлина за през нощта. Чу шума от тропането на буците пръст по ковчега.

„Татко?“

Лицето му бе ледено, а очите му горяха. Стоеше на идеално окосената трева до гроба и гледаше в него. Лопата след лопата, ковчегът изчезна под пръстта. След това Агата му каза, че очите му приличали на камъни, докато гледал.

Но това беше на погребението на баща му, нали? А по онова време той напълно се бе отчуждил от него. Накрая го посети в болницата само защото Агата настояваше. Баща му лежеше на леглото под тънък чаршаф. Лицето му, навремето закръглено и бледо, сега беше слабо и снежнобяло. А тялото му почти не се забелязваше под чаршафа.