Андрю Клаван - Нито дума

„Типичен стар евреин“ — помисли Д’Анунцио. Дребен, слаб, прегърбен. На около седемдесет. Кръгла, абсолютно плешива глава, почти незабележима сива четина по сбръчканата брадичка. Насълзени очи, които примигваха към теб. Влажни червени устни, изкривени в любопитна усмивка. Беше облечен в бяла риза, отворена на врата, от която стърчаха сиви косми. Сивият панталон бе станал прекалено голям за смаленото старческо тяло.

Д’Анунцио извади значката и картата си.

— Господин Плоткин, аз съм детектив Д’Анунцио.

Старецът не отговори. Наведе се и огледа значката.

Остана така дълго време, сякаш препрочиташе надписа. Най-после се завъртя и го поведе след себе си.

— Ето тук — каза той.

Д’Анунцио сви рамене и го последва.

Апартаментът миришеше на стар човек. Тапицерията на мебелите беше излъскана от много седене. Златистият килим на пода беше протрит. По масите, рафтовете и полицата на камината се стелеше прах. Виждаха се пожълтели стари снимки: жена с дълъг шал, гори, старата страна.

„Какво ли правят с всичките си пари?“ — зачуди се Д’Анунцио, докато гледаше приведения гръб на Плоткин. Той бе убеден, че старите евреи имат стотици хиляди долари, натъпкани в буркани от конфитюр или под дюшеците.

Плоткин го заведе в банята. Тук миризмата беше още по-лоша. Лекарства, болка, разложение. Детективът огледа мърлявата вана и мивката. После погледна отдушника.

— Действайте — каза Плоткин. — Не ми обръщайте внимание.

Д’Анунцио погледна стареца, който сви рамене, после насочи очи към решетката, след това обратно към Плоткин. Най-после взе решение и се прокашля.

— Госпожо Конрад?

Зачака. Никакъв отговор. Погледна Плоткин и се почувства като пълен идиот: говореше на някаква си шибана решетка.

Пое си дъх и опита отново.

— Госпожо Конрад?

— Да?

Гласът, който му отговори, трепереше и бе доста нисък, но се чуваше ясно.

Този път, когато детективът погледна Плоткин, той му направи жест в смисъл: „Нали ви казах!“. Д’Анунцио кимна, пъхна ръце в джобовете си и заговори на решетката.

— Госпожо Конрад, аз съм детектив Д’Анунцио. Опитвали ли сте да се свържете с нас?

Последва кратка пауза, после ниският глас каза:

— Там ли е господин Плоткин?

— Тук съм — отговори старецът. — Той е тук и аз съм тук. Целият квартал е в банята ми.

— Господин Плоткин, бихте ли ми казали как изглежда детективът — помоли жената. — Можете ли да го опишете?

Плоткин погледна Д’Анунцио, поклати глава и отново сви рамене.

— Какво има за описване? Огромен дебелак с грубо лице.

— О, Господи! — изстена Аги.

Гласът й затрепери и Д’Анунцио разбра, че жената плаче.

— О, Господи, тук дойде мъж… друг мъж, който каза, че е детектив Д’Анунцио. Трябва да е бил… О, Господи… съжалявам… ужасно се страхувам… бебето ми…

Д’Анунцио ясно чу хлипането. „Олеле майчице — помисли си той, — през тези неща наистина се чува страхотно.“

— Госпожо Конрад — започна той на решетката. — Ще ми помогнете много, ако ми обясните за какво точно става дума. Поне опитайте.

— Не знам — едва промълви Аги; бореше се със сълзите си. — Аз… те дойдоха тук. През нощта. Отвлякоха малкото ми момиченце. Изпратиха съпруга ми да направи нещо. Не можеше да ми каже какво. Трябваше да се срещне с тях в девет часа. Но вече е късно и аз…

— Ясно, ясно — опита се да я успокои Д’Анунцио. — Да повторим онази част с наблюдението. Твърдите, че наблюдават дома ви, нали?

Чу как жената изохква през сълзи.

— Казаха… казаха, че са сложили микрофони тук. Казаха, че ни наблюдават и слушат… мисля, че излъгаха за микрофоните, но не… вече не съм сигурна в нищо.

Д’Анунцио изсумтя. Ама че тъпанарка!

— Казали са ви, че са сложили камери в апартамента ви, така ли? Госпожо, виждате ли някакви камери? Или жици? Нещо необичайно?

— Ами… не.

Устните на детектива се изкривиха в беззвучен смях.

— Ъъъ… госпожо… мисля, че са ви излъгали и за камерите.

— Да, но…

— Криенето на микрофони е трудна работа — каза Д’Анунцио. — А камерите… ами те практически ще се нуждаят от цяла скрита стая. Не могат да сложат само камери без микрофони. Няма никаква логика.

— Но те ни виждат — бързо отвърна жената. — Знам, че ни виждат. Казаха ми, че виждат какво правим и как сме облечени…

— Нямате ли прозорци? Не могат ли просто да ви наблюдават през прозореца?

— Ами, аз… не знам… предполагам, че ако…

Д’Анунцио поклати глава и се усмихна криво. Смотана, глупава патка. Казваш й, че в апартамента й има скрита камера, и тя веднага се връзва. Не си и помисля за шибаните прозорци. Вероятно някой двуметров негър в момента стоеше на перваза на прозореца й и я наблюдаваше.