Андрю Клаван - Нито дума

— Господи! — внезапно ахна жената.

„Охо — помисли си детективът, — сигурно го е видяла.“

— Господи — повтори тя. — Госпожа Синклер.

Усмивката на Д’Анунцио изчезна.

— Какво? Госпожа Синклер? Имате предвид старата…

— Старата жена, която беше убита — прекъсна го Аги. — Знаете ли за случая?

— Да, по дяволите, да. Какво общо…

— Ами аз… имам предвид, вие ме попитахте за прозорците, които гледат към апартамента ни… нейният прозорец е точно срещу нас… преди известно време мъжът ми видя човек в апартамента на госпожа Синклер… не помислих… но пък прозорецът… прозорецът е точно срещу нас, а апартаментът й е празен, откак… о, Господи…

Гласът й замря, но Д’Анунцио чу хлипането й. Дебелият детектив вдигна очи към решетката и облиза устни. Госпожа Синклер.

Сърцето му заби силно. Очевидно госпожа Конрад бе изпаднала в истерия и не знаеше какво говори. Но пък… ако апартаментът на Синклер наистина беше празен и точно отсреща… Възможно бе. Напълно възможно.

„Ох, майчице — помисли си детективът. — Да разреша случая Синклер, след като Моран го оплеска.“

— Какво ще ми кажете за онзи тип Били Прайс? — попита той. — Той ми се обади, съобщи ми за отвличането, а после звънна отново и каза, че детето било намерено. Какво става тук?

— Не… не знам. Той може да е един от тях. Казах му да ви се обади, а после се появи онзи човек, който се представи за вас… аз не…

Д’Анунцио се намръщи. Това не звучеше добре. Всъщност звучеше точно обратното на добре.

Той въздъхна тежко и погледна решетката.

— Госпожо Конрад, искам да ме изчакате няколко минути. Веднага ще се върна. Ясно ли е?

— Моля ви, намерете момиченцето ми — изплака Аги. — Моля ви. Не им позволявайте да я наранят. Тя е само на пет годинки… тя…

Д’Анунцио се опита да каже нещо успокоително, но стигна само до:

— Изчакайте малко.

После се обърна и кимна на Плоткин.

— Чакайте тук.

Старецът кимна. После се намръщи и попита:

— Вие и пръднахте?

Никой не отвори апартамента на Били Прайс на долния етаж. Детективът дълго стоя пред вратата. Тръгна по коридора и застана пред вратата на семейство Конрад. После се върна до вратата на Прайс и звънна. Отново никакъв отговор. Разбира се, беше събота вечер и човекът можеше да е излязъл.

Но Д’Анунцио реши да слезе долу и да вземе ключа от апартамента на Прайс.

Портиерът не му създаде затруднения. Беше едър хубав испанец с гъста черна коса и мустаци. Сподели с гордост, че братовчед му работел в участъка в Бруклин. Д’Анунцио му каза, че се тревожи за наемателя на 5Н, и портиерът веднага му даде ключа.

Д’Анунцио се качи с асансьора до петия етаж и тръгна към апартамента на Прайс. Вкара ключа в ключалката и го завъртя. Бутна вратата, прибра ключа в джоба си и влезе.

Били Прайс вече не седеше на стола, а се бе свлякъл на пода. Лежеше на едната си страна. Лицето му бе посиняло. Очите му гледаха изцъклено. Бялата лепенка все още бе на устата му.

Д’Анунцио се закова на място. Извади пистолета си и тръгна бавно и предпазливо напред. Но апартаментът беше празен.

Очите му огледаха полуголото тяло на Прайс. Когато видя онова, което навремето бе представлявало гениталиите на човека, отмести очи. Подсвирна и едва потисна желанието си да повърне.

След секунда погледна лицето на Прайс. Забеляза странната форма на врата му и начина, по който бе прекършен.

„Не се вълнувай — заповяда си Д’Анунцио. — Няма доказателства. Все още няма никакви доказателства.“

Но докато оглеждаше мъртвеца, на лицето му се изписа широка усмивка. Шестото му чувство му подсказваше, че току-що е разрешил случая на Моран.

Захили се шумно в притихналия апартамент.

— Кучи син — високо каза той.

Сребристосинята корсика на Конрад се движеше бавно по улица „Лафайет“. Коли и таксита прелитаха покрай нея. Фаровете им проблясваха в огледалото за обратно виждане, а червените им стопове изчезваха бързо по широкото авеню. Корсиката напредваше бавно. Подмина Обществения театър вдясно и малката тълпа, струпана пред него.

Колата стигна до Астор Плейс. Тротоарите бяха пълни с хора. Търговци на вехтории бяха проснали на земята одеяла, върху които лежаха стари дрехи, книги и списания. Късо подстригани млади мъже вървяха с полюляващи се походки. Придружаваха ги млади жени с боядисани руси коси, издокарани в черно.

Корсиката спря на червения светофар. На тротоара отсреща двама полицаи говореха с един вехтошар, млад бял мъж, който стоеше облегнат на стената на сградата. Беше пиян или дрогиран. Гледаше тъпо ченгетата. Полицаите стояха и му говореха спокойно.