Андрю Клаван - Нито дума

Д’Анунцио не обърна внимание на Моран, а остави чашата си и тръгна към бюрото, за да си вземе сакото.

Можеше да се погрижи за Змийското око и да се върне да довърши формулярите преди края на смяната. Или пък можеше да се позабави и да си пише малко извънреден труд.

Огромният му корем сякаш го заобикаляше от всички страни. На тридесет и осем години, Д’Анунцио бе подут като балон. Ярката му карирана риза бе изпъната над синия панталон с размер на палатка. Вратът му приличаше на колона и яката не можеше да се закопчае. Възелът на златистата му вратовръзка бе отпуснат. Лицето му беше кръгло, бузите — издути, а кожата — груба като шкурка. Къса кестенява коса увенчаваше смръщеното му чело. Черни стъклени очички надничаха изпод месестата плът.

Д’Анунцио стигна до бюрото си и свали сакото от стола.

Телефонът звънна.

Моран вдигна очи от папките.

— Хей, Градския газопровод — каза той, — престани да пърдиш за секунда и вдигни.

Д’Анунцио въздъхна тежко, но не каза нищо. Човек не можеше да се ебава с Моран. Не и с този майстор на показните арести, камшика на участъка, любимеца на шефа.

„Мамка му — помисли си той. — Край със Змийското око.“ Телефонът продължи да звъни. Д’Анунцио въздъхна още по-силно и вдигна слушалката.

— Детектив Д’Анунцио — представи се той.

— Добър вечер, детектив Д’Анунцио. Обажда се Лио Плоткин. Имам една работа за вас.

Д’Анунцио повдигна очи към тавана и настани огромния си задник на ръба на бюрото.

— Как мога да ви помогна, господине? — попита той.

— Ами… честно казано, освен ако не знаете някакво ново лечение за ангина, няма смисъл да обсъждаме това. Но можете да помогнете на съседката ми, Аги Конрад.

— Аги Конрад — повтори Д’Анунцио замислено, но бързо загря. — Онази, чието хлапе уж било отвлечено?

— Вече знаете за това?

— Да, да. Обадиха ми се преди два часа. Мислеха, че хлапето било отвлечено, но после го намериха скрито под стълбището, нали?

— Това определено би ме изненадало — отвърна дрезгавият глас от другата страна. — Както и майката на детето, която преди две минути ми каза през отдушника в банята: „Помогнете, помогнете. Обадете се в полицията. Дъщеря ми е отвлечена“.

Д’Анунцио мрачно поклати глава. Мразеше тези дърти дърдорковци.

— Значи майката все още иска да ни съобщи, че детето е изчезнало? — запита той.

— Казвам ви, че тя плаче в тоалетната. Това звучи ли ви като една щастлива жена? Тя твърди, че апартаментът й е наблюдаван и вие не трябва да отивате там, а да дойдете в моя дом на горния етаж и да говорите с нея през отдушника. Това е забавление, което никога няма да забравите.

— Чакайте малко — каза Д’Анунцио и се почеса по носа. — Не разбирам.

Старецът въздъхна отегчено.

— А тя търси специално вас! — промърмори той. — Не разбирате, а? Позволете ми да ви предложа нещо, господин Сам Спейд. Елате тук и разследвайте. Нали сте полицай? И тогава ще разберете всичко. Какво ще кажете?

След като дъртакът затвори, Д’Анунцио седна на бюрото и се вторачи в покрития с линолеум под. Спомни си онзи първия, който му се обади. Били Прайс. Той му бе споменал, че бащата на детето е психиатър. Може пък някой от смахнатите му пациенти да си играеше с тях. Но пък ако не беше така… ако хлапето наистина бе отвлечено, а той бе отклонен от следата от фалшиво телефонно обаждане…

— Ох, мамка му — промърмори той, надигна се и каза на Моран: — Излизам.

— Слава богу — отвърна сержантът. — Предай много поздрави на Змийското око.

Д’Анунцио отиде до Ийст Сайд със собствената си кола. Паркира петгодишния понтиак на Тридесет и шеста улица, точно до „Медисън“, после измина пеша пътя до дома на Конрад.

Докато вървеше запъхтяно по улицата, вдигна очи и видя библиотеката на Морган. Гръцката фасада надничаше иззад тополите. Мраморът блестеше на светлината на прожекторите.

О, да, Д’Анунцио се сети. Това беше близо до мястото, където заклаха онази старица. Госпожа Синклер. Гаден случай. Нямаше мотив, нито следи. За него отговаряше Моран, който не бе успял да направи абсолютно нищо.

Д’Анунцио се подсмихна, мина под навеса на сградата и бутна стъклената врата.

Не показа значката си на портиера. Трябваше да внимава, докато не разбере за какво става дума. Просто му съобщи, че Дъг Д’Анунцио отива да посети Лио Плоткин. Портиерът звънна на Плоткин, после изпрати детектива на шестия етаж.

Д’Анунцио слезе от асансьора и се завлече с тежки стъпки до вратата на Плоткин. Почука и зачака, като се опитваше да натъпче ризата в панталона си. След секунда Плоткин отвори.